Усещаше значително по-голяма тежест, отколкото докато бяха на Тимбъл. Само че сега не разполагаше с амортизиращия колан, за да понесе по-леко притеглянето.
И все пак, нямаше съмнение, че е на Земята, при това в местност, напълно съхранена от каквито и да било атомни поражения. Трябваше да признае, че околността й се струваше странно позната. Беше виждала и преди тази местност… дали не беше в илюстрованата Библия, която Рита я караше да чете като малка?
Патриша заслони очи и погледна на запад.
Отвъд канала имаше плоско плато, върху което се издигаха няколко снежно-бели пирамиди, а въздухът бе толкова чист, че се виждаха съвсем ясно, макар да бяха на километри от нея. Зави й се свят от вълнение.
Това беше Египет. Можеше да се прибере съвсем лесно у дома — от Египет нямаше да е никак трудно.
Огледа се. От тръстиките се подаваше малко дървено скеле, на което се беше изправило стройно, десет-дванадесет годишно момиче, с тъмно-кафява кожа, съвсем голо, ако се изключи тясната набедрена препаска. Косата й бе привързана на многобройни щръкнали кичури, а на всеки висеше по един син камък. Момичето огледа Патриша със смесица от почуда и уплаха.
— Здравей! — извика и Патриша докато шляпаше по мокрия пясък. — Говориш ли английски? Можеш ли да ми кажеш къде се намираме?
Момичето се завъртя рязко и се изгуби от погледа й. В един ужасяващ миг Патриша си помисли, че се е пренесла с няколко хилядолетия назад във времето и това наистина е древният Египет.
А след това чу някакъв далечен грохот и вдигна глава. Облекчението й беше толкова голямо, че едва не заплака. Високо над пустинята летеше самолет, вероятно реактивен.
Тя продължи покрай брега на канала, стиснала ключицата в ръка, докато се питаше дали да не включи наново тракционния мехур — слънцето ставаше все по-непоносимо. Не след дълго стигна някакъв черен път и свърна по него. Пресече рядка горичка от палми и се озова пред малко, построено в квадрат селище, с къщи от бял камък, които си приличаха като облечени в униформи войници. По улиците имаше съвсем малко минувачи, беше съвсем ранен следобед и без съмнение всички си отдъхваха от жегата и очакваха настъпването на вечерния хлад.
Имаше нещо, което я безпокоеше. Не беше се замисляла затова, но сега си спомняше…
Тя постави ключицата на каменистия паваж, засенчи очите си с ръце и погледна отново на запад. От мястото, където стоеше, се виждаше съвсем ясно, че пирамидите са заобиколени с малки горички, макар че й беше трудно да разпознае дръвчетата. Тук нещо не беше наред. Египетските пирамиди не бяха ли сред пустинята?
И колко големи пирамиди имаше на Земята? Три?
Тя изброи осем пирамиди с гладки стени, подредени в смаляваща се редица към хоризонта.
— Оплескахме я — прошепна тихо Патриша.
ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Ланиер се поклащаше в носа на поточния кораб, при него нямаше никой, а и не държеше на каквато и да било компания поне за известно време. Километрите отвън се нижеха със стотици и хиляди, златисти-черни и замъглени.
Накрая се бе оказало, че дължи повече на Земята, отколкото на Патриша. Не можа да я придружи до края на пътуването й — да се увери, че е в безопасност — само защото това не беше неговото пътуване.
Жива ли е? Достигнала ли е мечтаната цел?
Дори и да го е направила в онзи наполовина-сънуван и наполовина-кошмарен Път от скупчени вселени, сега тя е толкова безнадеждно далеч от него — и така недостижима — сякаш е умряла.
Олми безшумно изплува зад него и дискретно се покашля.
— Нищо ми няма — побърза да го успокои Ланиер.
— Така предполагах — рече Олми. — Помислих, че би желал да научиш как се развиват нещата. Намираме се доста далеч пред плазмения фронт. Радиационното ниво е съвсем поносимо — но въпреки това ще ти препоръчам да проведеш един талситов сеанс веднага щом пристигнем.
— А какво е положението с кварталите?
— Свързахме се с тях. Както предполагахме в момента ускоряват в наша посока. Съгласиха се да приберат челюстите и да ни пропуснат да минем през тях.
— Ще успеем ли?
— С малко късмет, мисля че да — отвърна Олми. — По това време ще са достигнали тридесет процента от скоростта на светлината.
— Май гледката ще заслужава да се види.
— Съмнявам се, че ще има много за гледане — рече Олми.
— Казах го в преносен смисъл.
— Разбрах. Ако искаш можеш да похапнеш. Сер Ятес ще се зарадва ако му правиш компания.
— Колко ни остава до срещата с кварталите?
— Двадесет и седем минути.
Ланиер преглътна мъчително и се завъртя във въздуха.
— Защо не? — подхвърли той. — Няма да е зле, ако настина хапна.