След стотни от секундата ще се възпламенят детонаторите.
Шумът, който отекваше в стените на седма кухина, не подлежеше на никакво описание. Милиони тонове скални маси и метал полетяха надолу към оста от седемте минирани участъка, а в стените зейнаха огромни цепнатини, зад които прозираше космосът.
Северният полюс на астероида бе обгърнат в облак от прах и скални късове, който започна да се разраства като широко кръгло ветрило, озарено от сияние, много по-ярко от това на слънцето. Сиянието постепенно избледня, преминавайки от червено към оранжево. От астероида бе изстреляна скална тапа с диаметър приблизително седемдесет километра. Самият астероид започна бавно да се отделя от разкъсания край на коридора и за един кратък миг, между тях се образува цепнатина, озарена от светлината на плазмената тръба и разкриваща една невероятна, безкрайна перспектива…
През отвора излетяха сдвоените квартали Аксис Евклид и Торо, разминавайки се на косъм с астероида и разпръсквайки изпречилите се на пътя им отломки с помощта на тарани от тракционни полета. Озарени от яркото сияние кварталите бързо напуснаха обсега на Бекмановите двигатели. Едва тогава двигателите се задействаха, за да преместят Шишарк на новата орбита.
Сега Пътят бе самостоятелно съществуващ обект. Дупката в космоса започна да се изпълва, загърната в неизброимо разнообразие от тъмнина — виолетова, морско-зелена, карминова, индигова — вдигайки във вакуума ветрове, далеч по-могъщи и разрушителни от хиляди урагани.
Ставаше все по-малка и по-малка.
Прекъсвайки завинаги връзката си с тази вселена.
Олми се облегна назад и затвори очи. Ятес търкаше енергично ръце. Сенатор Ою бе хладнокръвна както обикновено, но Ланиер забеляза, че очите й потрепват нервно.
Щом сенатор Ою не можеше да прикрие напълно безпокойствието си, а Олми бе намръщен, Ланиер си помисли, че тогава той би трябвало да трепери от ужас.
— Ще успеем ли? — попита той.
— Има надежда — отвърна Олми, без да отваря очи.
Ланиер надзърна през предното стъкло.
След блясъка на седемте взрива стъклото бе станало почти непроницаемо. Сега обаче се проясни и пред тях се показа началото на Пътя. В средата на светещия кръг от разтопени астероидни отломъци и огромни висулки от замръзнали реки се виждаше овално петно от непрогледен мрак.
Петното започна да се разширява, обхванато в рамка от дъгоцветна нематериалност, която заслепяваше болезнено — новата изходна точка на Пътя.
И тогава Ланиер забеляза вътре в смаляващия се кръг от тъмнина мътно-бял полумесец. Той премигна.
Луната.
Поточният кораб се завъртя от напускащата коридора атмосфера. Ослепителната нематериалност почти бе изпълнила задачата си, струваше им се, че ще им е необходима цяла вечност, преди да доближат бързо смаляващия се мрак и лунния полумесец.
Исполински чимове изригнаха от стената и закриха озарената в седефено граница на Пътя. Луната се скри зад единия й край.
— О, майчице! — извика Ланиер и закри лицето си с ръце.
ЕПИЛОГ: ЧЕТИРИ ВСТЪПЛЕНИЯ
Цялото конско войнство и цялото кралско войнство…
Напоследък Хайнеман често си повтаряше тази фраза, докато кръжеше с флаера над обгорената планета. Малкото, пожалено от огнения пъкъл на Смъртта, бе доопустошено от Дългата зима, имаше моменти, в които му се струваше, че дори невероятната техническа мощ и изобретателност на Новия Хексамон не ще могат да преодолеят трудностите.
Веднъж, когато сподели опасенията си с Ленър — от четири години негова вярна съпруга — тя отвърна: „Не забравяй, че веднъж вече са се изправяли на крака, при това без нашата помощ — самият факт, че сме тук, би трябвало да ускори този процес“.
Ала нито надеждата, нито мечтите за безоблачно бъдеще, не бяха в състояние да прогонят тревогата, или да намалят горчивината от пейзажите, с които се сблъскваше по време на разузнавателните обиколки.
Индия, Африка, Австралия и Нова Зеландия, както и значителна част от Южна Америка бяха излезли от войната с минимални поражения. Северна Америка, Русия и Европа практически бяха стерилизирани. Китай бе загубил близо една четвърт от населението си при размяната на ядрени удари, други две-трети бяха измрели от глад по време на Дългата зима, която едва сега си отиваше, не без помощта на орбиталния комплекс. В югоизточна Азия цареше анархия, вдигаха се революции, последвани от политически геноцид, тоест там разрухата бе почти пълна.
Навсякъде опустошени полета, засипани от сняг долини и хълмове, които заплашваха да се превърнат в ледници, мрачно-сиви буреносни облаци надвиснали над земята, нашествия от дървеници, мравки и нови бактериални щамове и след целия този хаос малобройни обезверени животни, които някога наричаха себе си с гордото име човеци, живееха в удобни къщи и владееха тайните на електричеството, а дори и в най-затънтените кътчета се получаваха вестници, за да не остане никой откъснат от действителността…