— Тази кухина е по-дълга — каза тя.
— Така е — съгласи се предпазливо Фу Дзи. Чанг също кимна и се усмихна, сякаш бе чула някаква шега.
— Чакайте да помисля малко. Изминахме приблизително двеста и двадесет километра вътре в Камъка, който е дълъг двеста и деветдесет километра. Значи, тази кухина може да е дълга най-много петдесет километра. — Ръцете й трепереха. — Но не е.
— Погледни по-внимателно — посъветва я Ланиер.
— Трябва да е някаква оптическа илюзия. Не мога да видя стената на северния полюс.
— Не можеш ами — съгласи се с очевидна симпатия Фарли.
— Тогава? — Патриша се огледа в кабината. Останалите я наблюдаваха с безстрастни лица, само Чанг се усмихваше загадъчно. — Какво толкова трябва да видя, дявол да го вземе?
— Ами ти ни кажи — отвърна Ланиер.
Мислите й се блъскаха яростно, тя завъртя глава, впери поглед в далечината и се опита да прецени размерите на последния цилиндър.
— Спрете камиона.
Фарли удари спирачки и Патриша скочи на пътя. Заобиколи кабината, изкачи се по стълбичката от другата страна на кабината — върху малката платформа — и се загледа по посока на пътя. Шосето продължаваше да хоризонта, където се губеше от погледа. Никаква стена, никакви бариери. Пейзажът наоколо също изглеждаше непроменен.
— Доста по-голяма е — каза тя. Фарли и Ланиер бяха слезли от кабината и гледаха нагоре към нея. Фу Дзи и Чанг се присъединиха към тях. — По-голяма дори от астероида. Във всеки случай, продължава отвъд края му. Това ли искате да ми кажете?
— Нищо не сме ти казвали — отвърна Ланиер. — Само показваме. Това е единственият начин.
— Искате да кажете, че кухината не свършва, че излиза навън през стената? — Тя почувства, че гласът й започва да трепери от надигащата се паника.
Онзи професор в Станфърд, преди шест години, май бе сгрешил. Не само боговете и извънземните бяха в състояние да възприемат работата й. Сега вече знаеше защо я бяха взели от Ванденберг и я бяха докарали тук, на Камъка.
Седмата кухина продължаваше безкрайно.
ПЕТА ГЛАВА
Патриша беше спала — провери по часовника — близо девет часа. Лежеше на тясната койка, заслушана в тихото шумолене на стените на палатката.
Поне в този участък от седмата кухина нямаше никаква нужда от строеж на солидни сгради. Времето беше меко и сухо, а въздухът приятно топъл. Тя се загледа нагоре, към блестящата линия на плазмената тръба, покрита с лекия воал на изпаренията.
Аз съм тук. Всичко това не е сън.
— Късно е да се съмняваш — прошепна си тя. Подът на палатката бе покрит с разноцветни матраци. Някъде наблизо, Фарли и Чанг разговаряха приглушено. През първите няколко часа, откакто влязоха в кухината, докато вдигаха палатката и затопляха храната, Патриша бе свръхактивна, припкаше наоколо като пеперуда и задаваше напълно безсмислени въпроси. Известно време Ланиер я наблюдаваше мрачно и имаше такъв вид, сякаш с нещо го е разочаровала. Но после и той се присъедини към останалите, които се шегуваха с нея — и дори извади от багажа си бутилка шампанско.
— С това ще полеем прекръстването ти в новата вяра — обяви той.
Докато си предаваха бутилката от ръка на ръка, някой подхвърли идеята да измислят по-подходящо име за седмата кухина — нито „кухина“, нито „коридор“ им допадаха кой знае колко.
„Спагети свят“ — предложи Фарли. Не, възрази Фу Дзи, по-скоро „Макарони свят“ защото отвътре е кух. Чанг спомена нещо за свят-тръба, но останалите посочиха, че както думата „тръба“, така и „тунел“ вече са използвани за други феномени. Сетне се посипаха нови и нови думи, сякаш чрез тях всички се опитваха да се отърсят от завладялото ги напрежение.
След третата чаша шампанско Патриша почувства, че й се доспива. Потъна в сън още щом й нагласиха койката в палатката.
А сега се протягаше, озъртайки се наоколо. Появи се Фарли и приклекна до нея.
— Сънува ли?
— Нищо — поклати глава Патриша.
— Когато преди година и половина Гари за първи път ме доведе тук, имах чувството, че ще полудея. Как ти харесва тяхната идея за индоктринирането? Зная, че си още в самото начало, но все пак… — тя разглеждаше внимателно Патриша с невероятно сините си очи. Беше поне десет години по-възрастна от нея, под очите й се бяха оформили насмешливи бръчици. Държеше се уверено и прямо — нещо като женска версия на Ланиер, помисли си Патриша.
— Да видиш не значи да повярваш — отвърна тя. — Искам да кажа, че не е достатъчно само да ти го опишат.
— А като мине известно време се успокояваме и губим интерес — продължи Фарли, загледана в лентата на сивкавия път. — Ето това понякога ме тревожи. Трябва да се появят нови хора и да останат потресени от онова, което за нас е ежедневие, та отново да осъзнаем колко странно е всичко това. Понякога се чувствам като бръмбар, който пълзи из атомна електростанция. Усещам по малко, виждам по малко, но със сигурност не разбирам нищо. — Тя въздъхна. — Не зная дали Гари ще го одобри, но мисля, че трябва да те предупредя за призраците.