Ланиер кимна.
— И какво откри? Приличат ли си двете вселени?
— Има някои дребни различия, които могат да се дължат на изминалото време, или пък на недостоверност на ползваните източници. Но нищо съществено. Ако изключим Камъка.
— Фактите от книгата поне до този период напълно ли съвпадат с онова, което става на Земята?
— Да.
— Значи никой не си е направил нужните изводи от Малката смърт?
— Изглежда, че не.
Тя приседна на бетонната настилка под една мъртво дръвче.
— Знаят ли, долу на Земята?
— Осведомени са единадесет души — тук и на Земята.
— И какво са предприели?
— Всичко, което е по силите им.
— Но Камъкът би могъл да промени нещата. Именно той е съществената разлика. Не е ли така?
— Надяваме се. През следващите няколко седмици ще търсим отговори на най-важните въпроси — за алтернативните вселени, затова откъде е дошъл Камъкът. Ще ни помогнеш ли?
— Искате да узнаете защо Камъкът е тук и доколко си приличат двете вселени, за да решите дали на Земята ще избухне нова война?
Ланиер кимна.
— Много е важно.
— Не виждам с какво мога да помогна, дори ако стигна до някакви изводи.
— Хофман е на мнение, че ако въобще някой е в състояние да помогне, това си само ти.
Патриша кимна и погледна встрани.
— Добре. Имам ли право на условия?
— Какви условия?
— Искам да бъде евакуирано семейството ми. Искам да се погрижат за безопасността на някои мои приятели. Да ги приберат там, където са генералите и политиците.
— Не. — Той бавно заобиколи дървото. — Не ти се сърдя за това, което искаш, но отговорът е не. Никой от нас не е поставял подобни условия. Не че не сме мислели за това.
— Имаш ли семейство?
— Брат и сестра. Родителите ми са починали.
— Жена? Не. Не си женен. Приятелка, годеница?
— Не съм обвързан с никого.
— Значи можеш да разсъждаваш по-обективно от мен — каза ядосано Патриша.
— Знаеш, че това няма нищо общо.
— Искате от мен да работя с всички сили за вас и същевременно да очаквам търпеливо часа, когато моите родители, приятелят ми, сестра ми, всички, които обичам, ще загинат в ужасяваща катастрофа, за която вече знам?
Ланиер спря пред нея.
— Помисли малко, Патриша.
— Зная, зная. На Камъка има стотици като мен. Ако всеки постави подобни условия, ще настъпи паника. Затова значи бил ограничен достъпът до библиотеките.
— Това е една от причините.
— А също и за да не узнаят руснаците?
— И това.
— Колко мъдро. — Говореше с тих, спокоен глас и това я изненадваше. Трябваше да е притеснена, уплашена, а се чувстваше хладнокръвна и разсъдлива. — А какво ще стане като получа писма от Земята? И не им отговоря?
— Едва ли ще промени нещо, нали? И без това, според книгата, ни остават само няколко седмици.
— Но как ще чета писмата им? Как ще работя?
— Ще работиш, — отвърна Ланиер — осъзнавайки, че ако се доберем на време до нужните ни отговори, ще можем да го предотвратим.
Тя втренчи поглед в изсъхналата, прилегнала по земята трева.
— В книгата пишеше, че стартовата площадка на совалката също е била бомбардирана.
— Да.
— Ако стане, тогава ще бъдем откъснати от света, нали?
— Така е. Но едва ли ще горим от желание да се завърнем.
— Затова ли са тези земеделски лаборатории? И колко дълго няма да получим нищо от Земята?
— Ако избухне война, както е описано в книгата, може би тридесет години.
— Аз… сега не мога да се върна в библиотеката. Ако не възразяваш, ще остана за малко тук.
— Разбира се. Може да отскочим до първа кухина за да обядваме. Не забравяй — нося тази тежест от доста време. И ти ще привикнеш с нея.
Тя се изправи без да отговаря. Ръцете й не трепереха. Чувстваше се удивително спокойна, след преживяното.
— Да вървим — каза Патриша.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Членовете на експедицията се бяха струпали около камиона и изглеждаха като екскурзианти, на които предстои разходка в гората. Ремаркето беше натъпкано с раници и екипировка.
Патриша седеше между Такахаши и мургавия морски пехотинец с индиански черти на име Рейнолдс. Рейнолдс беше въоръжен с лазерна пушка и автомат със сгъваем приклад. Каролсон седна до шофьора — лейтенант от ВМФ на САЩ Джери Лейк — висок здравеняк със светлоруси коси. Лейк погледна през рамо за да провери дали всичко е наред, кимна на Такахаши и се усмихна на Патриша.
— Хората ми са готови да ви защитават на всяка цена, госпожице Васкес. Така че, не се отдалечавайте без разрешение.
— Да, сър — отвърна тихо Патриша. Такахаши — нисък, набит и мускулест полу-японец, с големи зелени очи, в които се четеше увереност, също кимна. Такахаши беше единственият, който носеше цивилни дрехи — памучна риза, дъждобран и джинси. „Защото съм алергичен към някои от оцветителите на комбинезоните“ — обясни й той в палатката.