Лейк подкара камиона. Каролсон се зае да проверява списъка на екипировката, а Фарли й помагаше с компанела.
Камионът возеше общо осем пътника, четирима от охраната и четирима „цивилни“, както ги бе нарекла Каролсон.
Патриша не откъсваше поглед от гърба на предната седалка. Беше пъхнала в джоба писмото на Пол, което бе пристигнало малко преди да тръгнат.
Мила Патриша,
Където и да си, моя тайнствена приятелко, надявам се, че с теб всичко е наред. Животът тук се влачи едва-едва — особено като си помисля как щеше да е ако си с мен — но какво да се прави. Често се чувам с родителите ти — Рита е толкова мила, а и с Рамон си бъбрим чудесно. Научих много неща за теб, докато те няма. Надявам се, че не ми се сърдиш. В „Престър и Минтън“ (това е предприятие за софтуер) приеха молбата ми, но ще изчакат с окончателното решение докато бъде приет бюджетът за военните доставки. Носят се слухове за известни ограничения и това може да забави доста нещата.
Стига съм дрънкал глупости. Липсваш ми УЖАСНО. Рита ме попита направо дали ще се женим и аз взех да мънкам. Но го искам и ти знаеш това. Не ме е грижа дали си вундеркинд, дали си права или грешиш, искам само да дойдеш и да ми кимнеш. Ще намерим къде да живеем. Стига си упорствала. Добре де, май прекалявам, а и край тебе сигурно има други риби, та моето жалостиво пляскане на сухо едва ли ще ти направи впечатление. (Все пак, знам че поне накрая мога да напиша нещо свястно, а не само да хленча). Обичам те. Страстна, всеотдайна целувка.
Тя написа дълъг, самоцензуриран отговор, показа го на Каролсон за одобрение, после го изпрати на Земята с първия КАОТ.
За нейна изненада, не беше никак трудно да съчини писмото. Успя да вмъкне всичко, което Пол би желал да чуе от нея, всичко, което искаше да му каже, защото вече не се съмняваше, че след няколко седмици Пол ще е мъртъв.
Ланиер бе отлетял за Земята. Патриша му завиждаше. Предпочиташе да е там, долу и да чака неминуемото, вместо да се измъчва тук.
Не, не беше вярно. Никога досега на раменете й не бе лягала по-голяма отговорност. Длъжна бе да направи всичко, което й бе по силите, за да предотврати края.
Ненавиждаше се за спокойствието — но продължаваше да работи. Умът й най-сетне бе достигнал така желаното състояние. Решенията сякаш идваха от само себе си, подреждаха се в стройни заключения, като формули, равенства, където погрешните предположения бързо изпъкваха и бяха зачерквани.
Такахаши се оказа умен и приятен събеседник, но Патриша бе изгубила всякакво желание за разговори и все още знаеше твърде малко за него. Ланиер я бе предупредил, че от тук нататък Такахаши и Каролсон ще се грижат неотстъпно за нея.
На петдесет километра от базовия лагер пътят свърши. Камионът продължи по песъчливия склон на хълма, а снабдените с метални шипове гуми тракаха по камънаците. За изминалото време пейзажът в коридора почти не беше претърпял изменения. Южният полюс постепенно се изгуби от погледите им. Патриша не се интересуваше особено от гледката, само от време на време вдигаше глава. Каролсон, Фарли и Такахаши играеха шах на компанела. Патриша ги следеше замислено.
— Стигнахме средата — обяви Лейк след два часа. Играчите записаха ходовете си и изчистиха екраните на компанелите. Камионът спря. Вратата се плъзна встрани и войниците наскачаха с въздишки на облекчение. Патриша се измъкна след тях, протегна се и се прозина. От другата страна на кабината се появи Каролсон с термос в ръка и раздаде на останалите пластмасови чаши.
— Пътуваме с всички удобства — каза тя.
— А бира? — попита Рейнолдс.
— Пожертвана е в името на науката — отвърна Каролсон. — Някой да е гладен?
Патриша си взе един сандвич от кутията и се отдалечи на десетина метра от камиона, в компанията на Такахаши. В началото на пътуването бе получила няколко пристъпа на главозамайване и гадене, но сега всичко бе преминало. Нима можеше да се боиш, когато наоколо имаше само безлюдна пустиня, лишена дори от насекоми? Каква по-успокояваща гледка от тази?
— „И мокро бе морета, а пясъкът сух“ — изрецитира тя.
— Вярно, така беше — съгласи се Такахаши. Тя приклекна, а той се настани до нея, като сгъна крака в поза „лотус“. — Знаеш ли защо тръгнах с експедицията?
Патриша малко се смути от неочаквания въпрос и отмести поглед встрани.
— Сигурно за да ме държиш под око.
— Така е. Ланиер ни предупреди, че косъм не бива да падне от главата ти. Как се чувстваш?