— Добре засега.
— Знаеш ли, за библиотеката… — той замълча и погледна назад към полюса. — На никого не е лесно.
— Съвсем скоро ще започна да се чувствам като принцеса, заобиколена от загрижени придворни.
Такахаши се засмя.
— Едва ли ще се стигне до там. Ще гледам да не се натрапвам. Но трябва да те питам нещо важно. Можеш ли да работиш?
Патриша знаеше съвсем точно какво има пред вид.
— Аз работя. Дори сега.
— Добре. — С това изглежда темата бе изчерпана.
Тя откъсна една клонче и го разгледа — и тук листата изглеждаха както край лагера — дребни, с матова повърхност. Съвсем като изсъхналата трева.
— И да е градина, доста е занемарена — отбеляза тя. — Очаквах, че ще срещнем още горички.
— Нататък става по-лошо.
— Замислял ли си се някога, какви огромни количества почва е трябвало да прекарат в коридора? — попита тя и се изправи. Почти не беше докоснала сандвича. От два дни нямаше никакъв апетит. — Ако предположим, че почвеният слой е с дебелина 200–250 метра…
— Такива са данните от ултразвуковия сондаж — кимна Такахаши.
— И предположим също, че коридорът е дълъг един милиард километра…
— Защо пък толкова?
— Само предположение — каза тя. — Това би означавало четиридесет милиарда километра почвен слой.
— Ако разчупим Земята и покрием с останките й коридора, използвайки всичко — кора, магма, ядро — ще ни стигне за не повече от тридесет милиарда километра. — Такахаши забоде пръст в пясъка.
— Засега изключваме възможността нататък да има планини. Тогава ще са нужни още по-големи количества.
— Права си — съгласи се Такахаши. — Но големият въпрос е: Откъде са взели толкова материал? И не забравяй въздуха. При диаметър двадесет километра ще получим… 1.3 трилиона кубически километра въздух…
— Виждам, че и ти си работил по въпроса.
— Разбира се. И неведнъж. Римская пръв започна, а колегите от статистическия отдел продължиха идеята. Аз само зяпах. Има още толкова въпроси без отговор. Как се опреснява въздухът в коридора? Регенерационните резервоари в основата на Камъка едва ли биха се справили, особено, ако някъде навътре се срещат и животни. Ако е така, тогава въздухът ще стигне само за няколко хиляди години.
— Съмнявам се — поклати глава Патриша. — Който… каквото и да е построило всичко това, създало го е за вечността. Нямаш ли такова чувство?
— Понякога. Но съвсем не значи, че предположението е вярно.
— И все пак трябва да съществува някаква инсталация за поддръжка на коридора.
Такахаши кимна.
— Римская предполагаше, че в стените на коридора има отвори далеч преди да се натъкнем на първите кладенци.
Към тях се присъедини и Каролсон.
— Да сте усещали друг път подобна миризма в коридора? — попита тя.
Двамата поклатиха глави.
— Мирише като пред буря. И от доста време. Но нивото на озона е в границите на нормата. Още една мистерия.
Патриша подуши въздуха. Усещаше се някакво свежо ухание, но не като разцъфнали пред буря цветя.
— Израснала съм в район, където бурите бяха ежедневие — продължи Каролсон. — Мога да разпозная тази миризма от километри.
Върнаха се в камиона и продължиха пътуването. Патриша включи процесора и потъна в проблемите си, като се ровеше из цялата налична информация.
Час по-късно Такахаши посочи първия пръстен, състоящ се от четири кладенеца, издълбани на равни разстояния по стената на коридора. Всеки един от кладенците бе разположен в центъра на широка неколкостотин метра падина. Над средата на падината бе увиснала, без никакви видими подпори, преобърната наопаки бронзова чиния, широка приблизително петнадесет метра.
Камионът забави скорост близо до ръба на падината. Такахаши помоли Лейк да направят един кръг около кладенеца, преди да слязат. Когато спряха, Такахаши и Патриша доближиха края на падината.
— Идвали сме поне двадесет пъти тук — съобщи й Такахаши. — Почти прокарахме път.
Патриша държеше мултиметъра пред себе си. Засега стойността на пи оставаше непроменена. Тя коленичи и провеси прибора от ръба. Отново никаква промяна.
— А сега слез в падината — предложи й Такахаши. До него вече бяха застанали войниците, Фарли и Каролсон. Патриша ги погледна намръщено.
— Пак ли някакъв номер? Ти слез пръв.
— Няма да стане веселбата — извика Каролсон. — Хайде, слизай.
Патриша приклекна и опипа с крак меката, податлива почва.
— Слез долу де — подкани я Лейк.
Тя въздъхна и се спусна в падината. Едва изминала десетина метра от ръба, Патриша почувства нещо странно и се обърна назад. Тялото й не беше наклонено под същия ъгъл, както на останалите. Зави й се свят, тя направи опит да застане на същата плоскост, но едва не падна. Естествената позиция бе по радиуса на кривината, сякаш коридорната сила следваше извивката на падината. Но въпреки това мултиметърът не регистрира никакви локални промени във време-пространството. Едва сега и другите я последваха.