— Нищо живо… освен нас — добави Фарли.
— И никаква радиация — продължи Такахаши. — Няма следи от непознати химични елементи. Може би тези кладенци са били изкопани с експериментална цел.
— Следи от боговете — промърмори Каролсон.
— Съвсем еднакви ли са кладенците? — попита Патриша.
— Доколкото можахме да определим — отговори Такахаши. — Всъщност, изследвахме само два.
Рейнолдс се изправи и изтръска пясъка от панталоните си.
— Ей, лейтенант. Може би призраците идват от тук, а?
Лейк завъртя отегчено очи.
— Виждали ли сте призраци? — попита Патриша и погледна втренчено младия офицер.
— Никой не е виждал — отвърна вместо него Каролсон.
— Господин Рейнолдс?
Рейнолдс премести поглед от Лейк към Патриша.
— Мене ли питате?
— Да — кимна Патриша. — Вас. — Тя почука с пръст върху пропуска, без да знае, дали всъщност й дава някаква власт над войниците.
— Никога не съм виждал — отвърна Рейнолдс. — Но други са виждали, хора, на които имам доверие.
— Всички сме чували тези истории — намеси се един морски пехотинец на име Хъкъл. — Някой от момчетата умират да разказват страшни истории.
— И все пак, — каза Лейк — хората ми не са привикнали да дрънкат небивалици. Съобщенията са малобройни, но доста заинтригуващи.
Патриша кимна.
— Някакви бъдещи планове за спускане в кладенеца?
— Засега не — каза Такахаши. — Имаме други, по-важни проблеми.
Тя погледна отново надолу, към повърхността на запушалката и я потърка с обувка.
— Когато се върнем, бих искала да се запозная с пълния доклад от експедицията.
По време на разговора в главата й неусетно се бе оформила една идея, която бе издържала поне на първия критичен щурм. Патриша вдигна глава към преобърнатата чиния.
— Ще се връщаме ли? — попита Такахаши.
— Време е — кимна Патриша.
Франтът използваше специално адаптиран проектор за да прикрива придвижването им около палатката зад завесата на околния пейзаж. Двамата часовои биха могли да чуят Олми само ако беше прекалено шумен, но дори тогава нямаше да го видят. Той премина само на сантиметри от единия и се приближи към бюрото със запаметяващото устройство, което използваше за работа Патриша Луиза Васкес.
Олми бе крайно заинтригуван от младата жена — от разговорите, които бе подсушал до момента, тя определено бе епицентър на изследователската група. Нищо чудно това да е същата жена, която бе споменал в разговора Инженерът…
На бюрото, в метална кутия бяха подредени ситно изписани листове. Много от бележките бяха зачеркнати, или направо задраскани, имаше дори цели страници, от които можеха да се четат само формулите, или диаграмите. Той прелисти записките, като разглеждаше учудено обозначенията, измислени от Патриша.
В ъгъла бе поставен компанел, на сребристия екран не се виждаше нищо. До него бяха натрупани дискове, а един от тях стърчеше от тесния процеп, вдясно от клавиатурата. Олми се огледа, провери къде са часовоите, после коленичи до компанела и го включи. Не беше кой знае колко трудно да се ориентира в античния прибор, само след няколко минути вече преглеждаше съдържанието на дисковете. Той записа цяла серия файлове за по-обстоен анализ с помощта на имплантата и след четири минути приключи.
Доколкото можеше да съди по видяното и прочетеното, младата жена бе доста напреднала за времето, в което живееше.
Тъкмо подреждаше записките в първоначалния им вид, когато иззад ъгъла на палатката внезапно се появи един от войниците и втренчи поглед в неговата посока. Олми се изправи бавно, уверен, че проектирания около него камуфлаж все още действа.
— Чу ли нещо, Норман? — попита сержант Джак Тиги.
— Не.
— Да не е излязъл вятър. Готов съм да се закълна, че видях тези листа да се движат.
— Още един призрак, Джак.
Тиги приближи кутията и разгледа купчината листове.
— Майчице — промърмори той. — Какво ли пише тук? — Той се наведе и прокара пръст по изписаните с формули страници. Имаше ръкописни букви, някои разделени от скоби, примесени със странни символи, за които смътно си спомняше от последната година в колежа, интегрални знаци, ескпоненти съдържащи гръцки и готически букви, а също и напълно непознати триъгълничета, кръгчета и завъртулки, двуеточия и какво ли не още…
— Каква бъркотия — каза сержант Тиги и се изправи. Космите на врата му настръхнаха, той подуши въздуха и се извърна рязко.
Разбира се, нямаше никой. Какво очакваше?
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ланиер проспа почти цялото пътуване с КАОТа, мятайки се в безтегловни кошмари, в които се намесваха образи от Камъка и Земята.