Погледна часовника си, сетне отмести поглед към лицето на тайния агент, който седеше до него в колата. Разполагаше с прозорец от осемнадесет часа, между времето на кацането във Вандерберг и момента, когото трябваше да се яви на доклад пред Джудит Хофман в Лабораторията за Реактивни Двигатели. Зад зацапаните прозорци на колата се виждаше пустинята. Атмосферното налягане бе високо, гравитацията го притискаше в гърдите. Дори през мътните прозорци слънцето беше горещо и ослепително-жълто.
Мъчно му беше за Камъка.
— Имам малко свободно време — каза той.
— Да, сър. — Агентът гледаше право на пред с безизразно лице.
— Знам, че умеете да пазите тайни, момчета.
— Тъй вярно, сър. Такива сме си — отвърна шофьорът. Третият агент, седнал отпред, извърна глава към Ланиер.
— Госпожица Хофман каза, че сме на ваше разположение, но утре в осем трябва да ви закараме в лабораторията — жив и трезвен.
Ланиер се зачуди как ли ще реагира Хофман, ако някой я нарече „госпожица“.
— Господа, — каза той — прекарах няколко месеца в почти пълна изолация. Високият пост е свързан с някой почти непосилни отговорности. Има ли някое уютно местенце в Лос Анджелис, където един мъж може да… — той млъкна, в търсене на подходящ израз — да си начеше крастата? Дискретно, приятно и безопасно.
— Да, сър — кимна шофьорът.
Позволиха му да си поръча двойно уиски в някакъв относително чист бардак в Поло Ланж, докато зяпаше архаичния телевизор от времето на кабелните програми. В три часа следобед запазиха две стаи — една срещу друга — в хотел „Бевърли хилз“. Агентите извършиха обстойна проверка на стаята, в която му предстоеше да се настани и я обявиха за „чиста“.
Най-сетне разполагаше с известна, макар и илюзорна интимност. Изкъпа се, излегна се в голямото легло и почти задрема. Нима бе отвикнал напълно от земното притегляне? Дали няма да повлияе на представянето му?
Жената пристигна точно в пет, беше изумително красива, държеше се мило, но резултатът бе крайно незадоволителен — не по нейна вина. Ланиер преценяваше изпълнението си като съвсем посредствено, но срещата не му донесе очакваната радост. Жената си тръгна в десет.
За първи път си поръчваше проститутка. Никога досега не бе позволявал на гласа на плътта да надделява над мислите му.
В десет и петнадесет на вратата се почука тихичко. Ланиер отвори и агентът, който бе карал лимузината, му подаде две дискети.
— Госпожица Хофман ви ги изпраща — каза той. — Ние сме отсреща, ако ви потрябваме.
Дискетите, които Ланиер бе донесъл от Камъка — далеч по-важни от самия него — бяха заминали за Пасадена по специален, свръхсекретен канал още предния ден. Нямаше съмнение, че Съветникът вече се е запознал със съдържанието им.
Той изгаси осветлението, излегна се в леглото и се замисли колко ли застаряващи мъже като него е обслужила през живота си младата жена, която го бе посетила.
От малък бе привикнал да се стеснява от желанията си. Дори този път се бе отдал по-скоро на зова на плътта, отколкото на някакви по-силни чувства. След толкова месеци на принудително въздържание — или може би цяла година — тялото му сякаш бе престанало да поддържа връзка със съзнанието.
Може би това бе някакъв признак за нормалност? Често му се случваше да отбелязва с изненада пълната липса на интерес към другия пол. А ето, че сега беше гузен, но и малко доволен. Поне ще може да разсъждава на спокойствие, без да се разсейва от маловажни неща.
Тази липса на интерес вероятно бе една от причините, за да остане ерген и досега. Имал бе немалко връзки, но работата винаги надделяваше. Любовниците постепенно се превръщаха в приятели и накрая се омъжваха — за други приятели.
Така живеят цивилизованите хора.
Време за сън. За мрачни, тежки съновидения. Той е капитан на луксозен презокеански лайнер и всеки път, когато поглежда през борда, за да провери нивото на водата, корабът потъва с няколко метра. Към края на съня той е завладян от паника. Земното притегляне дърпа кораба неумолимо към морските дълбини, той все още е капитан, а корабът е неописуемо красив. Обречен е да го изгуби, дори и да се събуди, пак няма да…
Точно в осем на следващата сутрин Ланиер пресече широкия вестибюл на Лабораторията за Реактивни Двигатели, стиснал в ръка малко куфарче и придружен от двама агенти. Беше приятен слънчев ден и отсега му се струваше, че ще е чиста загуба на време да го прекара в задимените кабинети. Чакаха го няколко поредни срещи, първите две в залата за важни гости.
Пътем Ланиер глътна едно хапче за да поуспокои малко хремата, която го бе споходила, пи вода от бронзовата чешмичка в новия парк отпред и спря да погледне рекламната стена, на която бяха окачени илюстровани проспекти за новите разработки на лабораторията. Отново проектът за полет до Марс, рисунки на соларни платноходки и холограма на сондата, която предстоеше да бъде изстреляна към Проксима Кентавър.