Дори пуст, град Шишарк изглеждаше обитаем. Ще са нужни само шепа хора за да му вдъхнат живот, мислеше си Патриша, неколкостотин души, които да пресичат улиците, облечени в невъобразими дрехи — разноцветни, феерични одежди — в тон с изящните сгради, ушити от нежни и меки платове, контрастиращи с хладния пластометал на небостъргачите.
Главната библиотека бе скрита в недрата на един от огромните, стигащи чак до тавана небостъргачи. Такахаши предложи да изминат разстоянието пеша и двамата поеха през просторните площади, изкачваха пешеходните мостове, или спираха пред сервизните алеи, по които някога са бродели задвижвани от централен компютър снабдителни машини.
— Изчезнали са всички превозни средства — обясняваше Такахаши. — Имаме известна представа за това как са изглеждали благодарение на изображенията в библиотеката. Вероятно са им трябвали за преселението.
Тя се помъчи да си представи как няколко десетки милиона души — за град с размерите на Шишарк не би било никак трудно да побере толкова жители — пъплят навътре по коридора, насядали в най-различни коли.
Входът на библиотеката бе закрит от плътна черна стена, която приличаше на мрамор. Още щом приближиха някакъв подсилен от високоговорителя глас им нареди да спрат. Чакаха цели две минути, докато приключи проверката.
На входа, построени едва ли не като на почетна стража, стояха няколко войници, в странни на вид черно-сиви комбинезони. Предверието на библиотеката бе ярко осветено от собствени източници.
— В Шишарк не е имало къси съединения — обясни Такахаши. — Да ти призная, не знаем дори откъде идва електроенергията, нито пък на какъв принцип са осветителните тела.
По съдържание тукашната библиотека изглеждаше далеч по-скромна от своята посестрима — Александрийската. На първия етаж имаше просторна зала с размери на голям площад, озарена от блясъка на масивен полилей, който висеше във въздуха без никакви видими подпори. По края бяха вградени многобройни светлозелени тапицирани кресла. Пред всяко кресло имаше хромиран подобен на гигантска сълза монитор, положен на бледосив пиедестал.
Всичко изглеждаше съвсем ново, сякаш сега бе излязло от фабриката.
Такахаши я поведе към едно от креслата. Креслото бе заобиколено със записващи устройства и камери и някак не се връзваше със свръхмодерното обкръжение. Очевидно бе монтирано в последствие от изследователите.
— Обикновено използваме това кресло, но ако желаеш, можеш да избереш някое друго.
Патриша поклати глава.
— Тези неща ме дразнят — рече тя и посочи камерите. След това продължи край редицата, избра едно кресло двадесетина метра по-нататък и се настани в него.
Такахаши спря до нея.
— От тук можеш да разгледаш целия Камък — такъв, какъвто е бил някога. Искаш ли да направим малка обиколка из градовете във времето, когато са били заселени? — Той премести назад капака на една от страничните облегалки на креслото и й показа как да борави с вградения вътре пулт за управление. — Няма да се разпростирам върху всички възможности на апаратурата. Оставям на теб да експериментираш. Мисли си, че си във ваканция. Аз ще те чакам отвън, тук и без това няма какво да правя. Когато свършиш, обади ми се. Един час ще ти стигне ли?
Не й беше никак приятно да остава сама в просторната зала. Спомни си, че когато за първи път влезе в Александрийската библиотека Ланиер остана с нея. Но въпреки това кимна, намести се в креслото и опипа с ръка пулта. Изображението на екрана бе толкова ясно и отчетливо, сякаш бе съвсем материално. Не знаеше откъде да започне и потърси програмния показалец. Освен, че се изписваха, съветите достигаха до нея звуково, на английски, под формата на приятен мъжки глас. Още в началото получи допълнителни кодове за това как по-бързо да издирва нужната й информация.
Първоначално потърси пътеводителя за града във втора кухина. Само след миг потъна в познатата атмосфера на Александрия. Стоеше на входа на някакъв апартамент в меганебостъргачите и гледаше надолу към шумната и оживена улица. Илюзията беше съвършена — установи, че дори има спомен за това как е изглеждал „нейният“ апартамент. Достатъчно бе да завърти глава за да види какво има зад нея, можеше дори да ходи, макар през цялото време да осъзнаваше, че все още седи в креслото.