Патриша поклати глава.
— Не мислиш ли, че е време?
Тя сви рамене.
— Не е трудно. Особено тук — по сервизните пътища. За щастие разчетохме кодираните надписи по стените, които са били предназначени за сервизните коли — принципът е същият, като при кодовете на земните стоки. Нещо като видоизменени пътни знаци. Достатъчно е да насочиш миниатюрния датчик към ъгъла и веднага се ориентираш за местоположението. Ще ти казвам кога да завиваш. Всички сервизни пътища са заобиколени от стени, дори да искаш, няма как да ги напуснеш. Ясно?
— Ясно.
Той се настани на седалката до шофьора и я запозна накратко с пулта за управление.
— Все едно, че си в самолет — преместиш ли скоростния лост напред и камионът потегля, колкото по-напред го придвижваш, толкова по-висока е скоростта — максимумът е сто километра в час. Намаляваш в обратна посока — на задна не можеш да надхвърлиш десет километра в час. Скоростите се превключват автоматично. Посоката се променя като завърташ тези две ръчки в желаното направление. Ако поставиш скоростния лост в нулево положение и завъртиш ръчките камионът ще се обърне на място. Ще потренираш ли?
— Разбира се. — Тя направи няколко бавни маневри в гаража. Беше й малко трудно докато привикне да използва скоростния лост като спирачка. Когато свикна, тя се усмихна на Такахаши и предложи:
— Да тръгваме.
— Гледам, че схващаш бързо.
— Не бързай с изводите.
— Добре. Карай натам — той й посочи с ръка.
Сервизните пътища се движеха в тесните процепи между сградите, или най-често под тях. На места бяха издигнати и наклонени като виражи на състезателни писти. Такахаши не спираше да й обяснява.
— Току що минахме над главния колектор на водопроводната система — съобщи й той.
Тунелите, в които се спускаха сервизните пътища, бяха осветени от млечнобяла светлина. На поредния разклон Такахаши й предложи да намали скоростта. После вдигна писалковидния датчик и го насочи към изписаните по стената на пръв поглед нечетливи драсканици. Писалката бе свързана с тънък кабел за компанела, на чийто екран имаше подробна карта на града, снабдена с координатна система и ясно обозначен маркер за местоположението им.
— Ляво — рече той. — Скоро ще стигнем небостъргач с жилищни помещения. Ще влезем, както се казва, през задната врата.
Не след дълго сервизният път ги отведе на ярко осветен площад, в другия край на който се издигаше цилиндрична кула с блестящи стени. Посрещнаха ги множество мигащи светлини, но нито камионът, нито присъствието им в кабината, предизвика задействането на каквито и да било аларми.
— Спри до онази отворена врата — каза Такахаши.
Пътят отпред бе блокиран от масивна верига, на която висеше някакъв надпис. Когато доближиха, Патриша дръпна лоста и прочете надписа.
ЗАБРАНЕНО ПРЕМИНАВАНЕТО НА КАМИОНИ ИЛИ ПЕШЕХОДЦИ ОТВЪД ТАЗИ ЛИНИЯ. ЗАПОВЕД НА Й. ЯКОБ, РЪКОВОДИТЕЛ НА АРХЕОЛОГИЧНАТА ГРУПА.
— Археолозите са особено чувствителни по този въпрос — обясни Такахаши. — Отвъд знака територията е почти девствена. Изследвали са единствено тази сграда и затова ни позволиха да я посетим. Не пипай нищо.
Изкатериха една висока метър платформа и спряха пред широкия портал. Повечето от вратите наоколо бяха заключени с допълнително поставени брави или катинари. Патриша забеляза, че по стените бяха монтирани датчици и камери.
— Тук сервизните машини са разтоварвали продуктите, или предварително поръчаните консумативи. Автоматични колички са разкарвали стоките до съответните снабдителни улеи, откъдето са достигали крайните точки.
Преминаха още един портал и влязоха в просторен вестибюл. Наоколо се виждаха кресла и меки дивани, повечето изработени от дърво, малко встрани бе оформено уютно сепаре за разговори и срещи, а пред него имаше висок до тавана прозорец. Зад стъклото се виждаше градина с цветя и шадравани. В първия миг Патриша беше изумена от гледката, едва след като забеляза синьото небе се досети, че това е само илюзия. Тя спря очарована, а Такахаши я изчака търпеливо, скръстил ръце на гърдите.
— Колко е красиво — прошепна тя.
— Градината е истинска, но слънчевата светлина и небето са фалшиви — обясни той.
— А се питах как са издържали без небе и слънце.
— Достатъчно е да излезеш навън и веднага ще забележиш измамата.
— Изглежда толкова истинско.
На пръв поглед подът сякаш бе облицован с мрамор, но беше мек и стъпалата потъваха като в дебел килим. Патриша провлачи крака, но не чу никакъв шум.
— За да се изкачим нагоре ще е нужна малко воля — предупреди я Такахаши. В отсрещния край на вестибюла се виждаха две отворени шахти. — Не се препоръчва за хора, които се боят от височините. — Влязоха в лявата шахта. Такахаши посочи надолу и тупна с крак по червения кръг на пода. Кръгът засвети.