— Е, поне се опитахме — посрещна го тя и му подаде чаша неразреден скоч. — Наздраве — тя вдигна чашата си.
— Права си.
— Изглеждаш ми уморен.
— Уморен съм.
— Цял един свят тежи на плещите ти — каза тя и го погледна право в очите.
— И няколко вселени в добавка — поклати глава Ланиер. — Джудит, напоследък открих, че съм доста твърдоглаво копеле.
— Аз също. Днес следобед разговарях отново с президента.
— И?
— Опасявам се, че го нарекох кръгъл идиот. Нищо чудно да ме уволнят в най-скоро време, а после да ме изстрелят при теб.
— Няма да ти е зле — увери я Ланиер.
— Сядай. Говори ми. Разкажи как е там. Така ми се искаше да дойда… — тя дръпна едно кресло и се настани срещу него.
— Защо? — попита Ланиер. — Нали те запознах детайлно с всичко.
— Това е глупав въпрос.
— Вярно — призна Ланиер. Алкохолът вече започваше да го хваща, доста по-бързо от очакваното. И друг път му се беше случвало, особено, когато изпитваше някакъв стрес.
— По дяволите, напълно ги разбирам тези руснаци — обади се Хофман след кратка пауза. — От десет години ни гълтат праха във всички сфери — дипломация, техника, в космоса и на Земята. Те са динозаври и ненавиждат всичко, което се движи или адаптира по-бързо от тях. Младият Иван едва ли ще различи компютърен терминал от кормило на трактор. Даже и китайците ги задминаха.
— Китайците може и нас да задминат след едно-две поколения.
— Ами пада ни се — отвърна Хофман. — А то какво стана? Появи се Камъкът, ние първи кацнахме на него, обявихме приоритет, пуснахме малко и на тях — в интересите на международното разбирателство… Но като си помислиш, нищо чудно онова, което крие в себе си проклетият астероид да е надгробният камък за страните от Източния блок. Получихме уникалната възможност да се запознаем с невъобразими технологии. Божичко. Как ми се иска да седнем и да се разберем с тях разумно… но те са твърде изплашени, а нашият президент е пълен глупак.
— Май глупак не е съвсем точната дума. По-скоро е шашардисан.
— Той знаеше за Камъка, когато се кандидатира.
— Знаеше, че идва — поправи я Ланиер. — Никой от нас не знаеше нещо повече.
— Майната му, щом не разбира от шега — ядоса се Хофман и се загледа през прозореца. — Когато си бил пилот, на времето имам пред вид — разбрах, че си преживял катастрофа. Кажи ми, къде искаше да бъдеш, докато самолетът се носеше надолу?
— На пулта за управление — отвърна без колебание Ланиер. — Ужасно ми се щеше да спася самолета и за миг не си помислих за скачане. Казах си — този самолет е толкова красив, че аз съм длъжен да го спася. Исках да спася и хората на него. Накрая паднах в едно езеро.
— Май не съм толкова храбра — каза Хофман. — Вярно, мисля че Земята е хубава и че трябва да я спасим. Вече седмици работя над тази идея без да щадя сили. А ето, че накрая се накиснах в лайната. Твоят самолет не си е вирил носа пред теб. И не те е газил само задето си си вършел работата?
Ланиер поклати глава.
— А тук стана точно това. Докараха ме до там, че да си повтарям: „Нека вървят по дяволите“. Искам да съм горе, на Камъка, когато това се случи.
— Ако на Земята избухне война, няма да сме в състояние да напуснем Камъка много години. Дори лунните бази не ще могат да ни помогнат.
— Земята ще оцелее ли?
— В известен смисъл — отвърна Ланиер. — Поне няколко години на страхотни мразове в цялото северно полукълбо, чума, глад и революции. Ако сведенията в библиотеките съвпадат с нашата действителност, тогава жертвите ще надхвърлят четири милиарда.
— Все пак не е краят на света.
— Не. Може и въобще да не се случи.
— Вярваш ли в това?
Ланиер потъна в мълчание. Хофман изчакваше отговора му с напрегнато изражение.
— Не. Не сега. Пък и нали в нашия свят го има Камъкът.
Хофман остави чашата.
— Добре. Ще се опитам да се прехвърля при вас. Не ме питай как. Ако успея, ще се видим на Камъка. Ако ли пък не… беше ми приятно да работя с теб. Всъщност, бих предпочела и за в бъдеще да работим заедно. — Тя се наведе и го целуна по челото. — Благодаря ти.
Половин час по-късно, след като изпиха още по три скоча, тя го изпрати до вратата. На тръгване пъхна в шепата му сгънато листче.
— Вземи това и го използвай, когато пожелаеш. Ако искаш, можеш да го дадеш на Герхард, или да го унищожиш. Вероятно вече не е толкова важно.
— Какво е то?
— Името на руския агент на Камъка.
Ланиер неволно стисна в шепата си листчето, но не посмя да го разгъне веднага.