Чудеше се, дали в известен смисъл това не е същият онзи първи ден, когато бе пристигнал. Един дълъг, безкрайно дълъг ден, без никакви нощи. Времето се променяше, макар и рядко — понякога валеше, друг път от реката се вдигаше мъгла. Но можеше ли това да означава, че един ден е сменил друг?
Прегледа лазерната пушка, после се прицели в празните кутии, подредени зад караулката и произведе няколко пробни изстрела. Още първата кутия се пръсна под топлината на невидимите за окото лъчи. След като приключи със стрелбата, той приближи и подреди нови кутии — за следващата смяна. Имаха го за ритуал.
После заобиколи караулката, спря и се обърна.
Невъзможно бе да опише онова, което видя.
Дори не помисли за лазерната пушка. Първата му мисъл бе какво ще напише в рапорта, за да не го сметнат за глупак.
Беше високо близо седем фута, мършаво, с тясна като дъска глава и две стърчащи отстрани и немигащи очи, които го разглеждаха най-спокойно. Дългите и тънки ръце излизаха от тялото доста по-ниско от раменете и бяха покрити с нещо, наподобяващо тенекиените кутии, по които обичаше да стреля. Краката бяха къси и яки на вид. Кожата им бе гладка, огледална — не блестеше, а по-скоро напомняше старо, полирано дърво.
Съществото кимна в знак, че го е видяло.
Той също кимна, сетне подтикван от създадените по време на обучението рефлекси, вдигна пушката и извика:
— Име и пропуск!
Но съществото вече бе изчезнало.
Олдфилд имаше чувството, че се е скрило в тунела, но не беше съвсем сигурен.
Лицето му пламна от гняв и отчаяние. Беше изпуснал своя шанс. Видя истински призрак, а не можа да го свали, та да го видят и другите. Беше се държал точно така, както и останалите, които — официално или не — бяха заявявали, че са срещали странни същества.
Олдфилд винаги бе смятал, че е замесен от по-здрава мая. Той блъсна с юмрук стената на караулката и натисна бутона за тревога.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ланиер посреща Такахаши в залата за съвещания на втория етаж. Каролсон също бе дошла, без да има представа за намеренията на Ланиер. Присъствието й нямаше да попречи на разговора, дори щеше да му придаде делова атмосфера. Ланиер помоли да им сервират обяда и докато се хранеха, предаде накратко новите разпоредби. Когато свърши Каролсон поклати глава и въздъхна.
— Васкес иска да изпратим нова експедиция, — каза тя. — Този път до втория пръстен. Сигурна съм, че никак няма да й хареса идеята за затварянето на библиотеките.
— Заповедта е за всички — сви рамене Ланиер. — Без изключение. И никаква втора експедиция. Замразяваме всички изследвания на Камъка. Искам археолозите да се приберат в градчето и да бъде прекратена работата в прохода.
Такахаши го погледна мрачно.
— Какво я е прихванало Хофман? — попита той. Ланиер не отвърна на погледа му. Обядът ми с теб, мислеше си той, ще е последното действие на нашето приятелство. Моментът беше настъпил. Той помоли Каролсон да ги остави сами, стараейки се да бъде любезен. Тя го погледна изненадано, но Гари дори не я изпрати. Вниманието му бе съсредоточено върху Такахаши.
— Предстои ни един много неприятен разговор — поде Ланиер, когато останаха двамата. — Искам да ми помогнеш, доколкото можеш, а после да докладваш на твоите началници.
— Моля? — вдигна вежди Такахаши. Ръката, с която държеше чашата със сок, видимо потрепери.
— Искам да докладваш за разговора на твоите началници — по какъвто и начин да го правиш.
— Не разбирам.
— Нито пък аз — отвърна Ланиер. — Все още не съм информирал Герхард, макар инстинктът да ми подсказва, че трябва да го сторя. Ще останеш на свобода, за да се увериш собственолично, че наистина прекратяваме всички изследвания, докато не изгладим противоречията си в по-нататъшните преговори. Освен това, ще получиш възможност да разследваш и потвърдиш, че не сме се натъквали на никакви сведения за свръхмодерни оръжия в библиотеките.
— Гари, за какво говориш?
— Зная, че си агент на руснаците.
Такахаши сви устни и втренчи поглед в Ланиер.
— Тази вечер ще има танци — произнесе Ланиер. — Каролсон очаква, че ние също ще присъстваме. Аз ще отида. Герхард също. Няма да му кажа, защото ще те откара насила в дока и ще те изстреля със следващия КАОТ на Земята. Окован във вериги, както се казва. Аз не искам това.
— От уважение ли? — попита Такахаши и премигна.
— Не — каза Ланиер. — Никога не съм харесвал оправдания от типа „само си гледах работата“. Ти си един мръсен предател. Не зная къде е започнало всичко това, но ще свърши тук и аз искам да свърши добре. Информацията, която си изпращал на Земята, едва не предизвика избухването на война. Съобщи на началниците си, че прекратяваме всякаква изследователска активност, че затваряме библиотеките и подготвяме в далечна перспектива евакуацията на Камъка. Ще се изтеглим и ще оставим на политиците да се разберат. Ясно ли е?