Патриша поседя още няколко минути, сетне си тръгна. Той се изправи, пое след нея и я застигна близо до женските помещения.
— Почакай малко — повика я Гари. Тя спря, обърна се, но не погледна към него, а към дръвчето, което се издигаше между две бараки. — Нямах намерение да спирам работата ти. В никакъв случай.
— Не смятам да спирам.
— Искам да го знаеш.
— Вече го зная. — Ето че най-сетне го погледна, бръкнала с ръце в джобове. — Но това не ме прави по-щастлива.
Той неволно отстъпи назад, разгневен от дързостта й.
— Как мислиш, че ще се чувстваме всички, когато първо ни докарваш тук, а след това взимаш подобни решения?
— Не съм ви докарал тук.
— Никога не си разговарял с мен, с никого не си разговарял. Ти говориш разни неща, но не разговаряш с нас.
Гневът му се изпари така внезапно, както беше изригнал и остави след себе си само празнота.
— Началникът винаги има някои привилегии — произнесе той.
— Не мисля така — тя присви очи към него. Искаше да го предизвика, да го провокира. — Що за човек си ти? Изглеждаш ми някак… солиден. Непоклатим. Такъв ли си наистина, или това също е привилегия?
Ланиер вдигна ръка и я заплаши с пръст. На лицето му се появи тъжна усмивка.
— Ти си гледай твоята работа — рече той. — Аз ще си гледам моята.
— Ето, че пак не разговаряш с мен.
— Какво, по дяволите, искаш? — извика той и пристъпи напред, с превити рамене и издадена брадичка. Патриша бе изненадана от този изблик на чувства.
— Искам някой да ми каже какво да чувствам — каза тя.
— Съжалявам, аз не мога. — Ланиер изправи рамене. — Ако мислех за всичко…
— Работа и преди всичко работа — прекъсна го с подигравателен тон Патриша. — Божичко, Гари, аз също искам да си върша работата. — Имаше сълзи в очите й и за своя изненада Патриша забеляза, че неговите също са насълзени. Ланиер вдигна ръка към лицето си, после я отдръпна и една сълза се търкулна по бузата му.
— Добре — каза той. Искаше да си тръгне, но не можеше. — И двамата сме хора. Това ли искаше да узнаеш?
— Аз работя — повтори Патриша. — Но ме боли за това, което става. Сигурно в това е причината.
Ланиер избърса сълзите си.
— Аз не съм от лед — произнесе малко нацупено той. — Не е честно да очакваш от мен повече, отколкото мога да ти дам в този момент. Не разбираш ли?
— Разбирам, но ми се струва странно — рече Патриша и също отри сълзите си. Бузите й бяха горещи. — Съжалявам. Ти тръгна след мен.
— Аз тръгнах след теб. Да спрем ли до тук?
Патриша кимна засрамено.
— Никога не съм те мислела за парче лед.
— Хубаво — кимна Ланиер. После се обърна и забърза към столовата.
Патриша изтича в стаята, притиснала юмручета в бузите си и се опита да си припомни една любима детска песничка. Думите идваха трудно, а не беше съвсем сигурна дали са точно тези: „Където и да идеш, — нашепваше си тя — каквото и да правиш, аз ще те гледам…“
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Патриша наблюдаваше събиращата се за танцовата забава група от покрива на женското помещение. Тя погледна датата на часовника си. Войната трябваше да избухне след седем дни.
Вече беше наясно с много от доскорошните загадки. Би могла да сподели и с останалите хрумванията си, но нямаше как да убеди нито тях, нито себе си, в абсолютната им правота. Можеше например, да каже на Ланиер, че Камъкът не е бил преместен твърде далеч от своя първоначален континиум. Тоест историята на онази вселена щеше да се отличава твърде малко от тяхната собствена реалност. Значи и войната изглеждаше неизбежна.
Може би ако руснаците бъдат известени за предстоящата война, те ще направят всичко необходимо за да я избегнат…
Или пък появата на Камъка и очевидното научно и техническо преимущество, което той би дал на Западния свят ще ги накара да предприемат тази отчаяна стъпка…
А може би Камъкът само ще предизвика определена верига от събития, а сетне ще я прекъсне, за да изчезне, като мимолетен проблясък в близкото бъдеще на Земята…
Долу се появиха Каролсон и Ланиер. Патриша забеляза, че останалите се събраха около тях, за да ги поздравят.
Болката вътре в нея се бе притъпила, дори изчезнала. Вече не изпитваше нито гняв, нито тъга. Дори не усещаше, че живее. Единственото, което сега би могло да й донесе някаква радост, бе познатото чувство на хладна разсъдливост, онова кристално ясно и логично състояние, което щеше да й помогне да се любува на величието на коридора.
Иска или не, ще трябва да слезе долу. Винаги се бе старала да избягва ролята на самовглъбения гений, избягващ компанията на другите. Макар че, ако трябваше да бъде честна пред себе си, сега желаеше само едно — да се усамоти в кабинета си и да потъне в работа. Мисълта за танци под светлината на плазмената тръба, за празни, безсмислени приказки и за всичко останало, което изискваше живота в един тесен, почти затворен колектив, тази мисъл я плашеше. Не беше съвсем сигурна дали ще съумее да овладее чувствата си, да сдържи напиращите в нея сълзи на гняв и отчаяние.