ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Ланиер излезе от асансьора, опря се на въжето и внимателно пристъпи в кабинката. Шофьорът, стройна млада жена облечена в син комбинезон с петлици на Военно-Въздушните сили, подкара кабината встрани от обичайния маршрут и се насочи към бойно-учебното поле на Кирчнър. Ланиер бе идвал само два пъти тук, всеки път за да се срещне с адмирала. Докато стискаше перилата на люшкащата се в безтегловност кабина, той се опитваше да измисли подходящ отговор, за въпроса, който неминуемо щяха да му зададат.
В последния им разговор Хофман бе намекнала, че информацията, която му бе дала, най-сетне е стигнала до Обединения щаб. А това означаваше, че Кирчнър и Герхард вече знаят.
Адютантът на Герхард го посрещна в късия тунел пред преустроения за тренажор хангар, където се подготвяше специалната група за операции в прохода. Той отведе Ланиер до набързо сглобена барака, в която бяха подредени няколко шкафа с документи. Една от ламаринените стени бе боядисана и полирана, за да служи за прожекционен екран. Кирчнър висеше недалеч от тавана, в нещо като хамак и само изви глава към влезлия Ланиер. Герхард се тласна от стената и влезе след него.
Кирчнър кимна и на двамата. Изглежда не се чувстваше никак удобно.
— Господин Ланиер е бивш офицер от въздушния флот, така ли е? — попита Герхард. Беше нисък, спретнат мъж с къдрава черна коса и сплеснат нос. Униформата му се отличаваше леко от тази на морските пехотинци — беше зелена на цвят, а високите ботуши имаха меки, гумени подметки, които се отличаваха с по-добро сцепление.
— Да, сър — отвърна Ланиер след кратка пауза.
— Вие не ни информирахте, че Такахаши е руски шпионин, господин Ланиер — укори го Кирчнър.
— Не, не го направих.
— Научили сте затова преди две седмици и не сте съобщили на командващия вътрешната охрана?
Ланиер не отговори.
— Вероятно е имало сериозна причина — каза Кирчнър.
— Да.
— Може ли да научим каква? — попита Герхард, но не успя да скрие напрежението в гласа си.
— Решихме, че ще е добре, ако оставим за малко руснаците на мира, за да се уверят с очите си, че наистина се готвим за евакуация. Затова и Такахаши беше на свобода.
— Което аз не бих позволил — отбеляза Герхард.
Ланиер кимна.
— Правилно сте предположили. Осъзнавате ли обаче, че с действията си сте изложили на опасност цялата операция? Такахаши е имал възможност да проследи нашите маневри, подготовката срещу евентуално нападение…
— Не, сър. Не му позволяваме да напуска лагера. Може само да изпраща съобщения.
Кирчнър, човек мълчалив и крайно сдържан, бе оставил на Герхард да води атаката.
— И той изпраща всичките тези съобщения през главите ни, предава ги едва ли не заедно с нашите инструкции до приближаващите се към дока платформи? Великолепно. Вече разпоредих да бъде арестуван. Ще наредя да го изпратят незабавно на Земята и ще поискам да бъде съден за предателство. Божичко, Гари. — Герхард поклати енергично глава, сякаш се опитваше да се отърве от досадно насекомо. — Хофман ли ти нареди да постъпиш така??
— Идеята беше нейна.
— И тя ти е дала името му. Някакви резултати? Искам да кажа, руснаците решиха ли се на преговори?
— Не съм чул засега.
— Така и предполагах. Те знаят какво пазим тук. Нима си очаквал да повярват, че наистина ще отстъпим и ще се съгласим да го поделим с тях?
— Искахме само да им дадем възможност да преценят спокойно нещата. И да се усмирят.
— Хофман запозната ли е с информацията, която Такахаши е изпращал? — попита Кирчнър.
— Да. Все материали за библиотеките.
— Божичко, Гари, този клоун е имал достъп до места, които са били забранени за мен и Кирчнър! Ако питаш мен, вие сте виновни за провала на операцията. Значи аз не бива да зная много неща, а той може, така ли? Както и твоята малка сладка студентка?
— Да, така е — кимна Ланиер, изчаквайки спокойно да премине първият пристъп на бурята. — Знаете, че не зависи от мен. Такова разрешение могат да ви дадат само вашите началници.
Герхард се усмихна.
— Да. Имаме си президент — това само между нас, Гари — та значи, имаме си президент, който живее в розовия блян на демокрацията, дума не може да обели за космическите изследвания, какво остава да ги разбира, имаме и сенат от миризливи и завистливи задници, които само се карат за това кой щат да получи приоритетно финансиране… — той погледна към Кирчнър, но адмиралът само поклати глава, засмя се и впери поглед в стената на астероида. — И никой пет пари не дава за Камъка, така ли е?
— Прав си и грешиш. Според мен, в този момент за политиците от Земята няма по-важен въпрос от Камъка. Руснаците умират от страх, че ще ги задминем далеч с откритията, на които се натъкваме тук. И като гледам всичко наоколо, все си мисля, че не са далеч от истината.