— А какво правим тук аз и Кирчнър, Гари? Защо не ни информират като теб? Безопасността на Камъка зависи от капитана и от мен, а са ни оставили зад завесата. Не можем да влизаме в библиотеките, не можем да ползваме документите… наистина не разбирам… звучи ми налудничаво. Не трябваше ли да си помагаме, а?
— Имали са си свои причини — отвърна Ланиер.
— Наблюдавах те внимателно, Гари. От една година не си на себе си. Не зная какви ужасни тайни пазиш в себе си. Какво, по дяволите, се крие тук?
Ланиер се намести във втория хамак и закопча колана.
— Какви заповеди получи от Земята, Оливър?
— Да бъда готов за предстояща атака срещу Камъка, както и за възможността от ядрен сблъсък на Земята.
— Възможно ли е руснаците да превземат Камъка?
— Ако използват всички сили и средства, с които разполагат в космоса, да.
— Мислиш ли, че ще го направят?
— Да — кимна Кирчнър. — Но не зная как точно. Ден и нощ мислим по този въпрос. Възможно е при следващото сближаване да прибягнат до въоръжена провокации на Земята — в Европа, или някъде из моретата, с цел да отвлекат вниманието от Камъка. А същевременно ще ни ударят внезапно. Или пък ще нападнат веднага, без предварителни провокации. Наистина, не зная.
— Какви са шансовете им за успех?
Герхард вдигна ръка, за да привлече вниманието им.
— Гари, искам да знам, на наша страна ли си? Ще ме оставиш ли да арестувам този копелдак?
Такахаши вероятно бе изпълнил предназначението си.
— Да — отвърна Ланиер. — Можеш да го разкараш от Камъка при първия удобен случай. Остави на Държавния департамент да си блъска главата с него, когато пристигне във Флорида.
— А ще ни пуснеш ли в библиотеките? — попита Герхард.
— Не. Те са затворени. Мога да ви кажа каквото трябва да знаете.
— Тогава ще отговоря на въпроса ти — рече Кирчнър. — Шансовете им за успех са големи. Не можем да ги отблъснем. Ударят ли ни с цялата си мощ, остава само една възможност — да затворим първия проход. Но тогава и ние ще бъдем изолирани. Имаме изричната заповед да не прибягваме до тази възможност.
— Естествено — рече Ланиер. — Направим ли го, руснаците ще сметнат, че се потвърждават най-лошите им предчувствия.
— Приятно ми беше да си побъбрим, Гари — обади се Герхард. — А сега ще се заема с прогонването на онези копелдаци от Камъка.
— Само Такахаши. Не пипай руската група.
— Божичко, не, разбира се — вдигна рамене Герхард. — Нали винаги се сещаме за тези неща, когато е твърде късно.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Дълбоко в търбуха на товарната ракета, изстреляна от плаваща в океана площадка, батальонният командир Павел Мирски прослушваше разговорите на обслужващия персонал от Трета Орбитална Охранителна Платформа, които зареждаха поизпразнените резервоари, монтирани в непосредствена близост до претъпканата предна каюта, подготвяйки отряда за следващия етап от операцията.
Мирски отдавна бе привикнал със състоянието на безтегловност, напомняше му за скоковете с парашут. Беше прекарал толкова много време в свободен полет (с парашут, или в кабината на свободно падащ самолет), както в Монголия, така и на учения в Тюратам — че отдавна възприемаше безтегловността като нещо естествено.
Което не можеше да се каже за останалите членове на отряда. Близо една трета от личния състав се гърчеше в прегръдките на космическата болест. Никой не бе и помислял да създава каквито и да било удобства в трите тесни и задушни каюти, свързани една над друга по средата на товарната ракета. Нито оранжевите пластмасови прегради, нито памучните подплати, с които бяха облицовани острите ръбове, създаваха чувството за сигурност.
Войниците бяха прекарали близо двадесет и четири часа в каютите. За този период трябваше да изтърпят първо жестокото натоварване по време на излитането, а сега и безтегловността. Лекарствата против космическа болест, с които ги бяха снабдили преди излитане, се оказаха с изминал срок на годност — фармацевтични антики в пластмасови шишета.
Мирски не обръщаше внимание на трудностите и се стараеше да помага на хората си с каквото може.
— Какво мислиш за историята и нашата роля в нея, Виктор? — обърна се той към своя заместник-командир, майор Виктор Гарабедян.
— Майната й на историята — отвърна Гарабедян и размаха отпаднало ръка. — Застреляй ме и да свършваме с мъките.