Руснакът знаеше как да умира.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Хофман взе със себе си само най-необходимото — от близо две хиляди диска с висока плътност избра седем, към това прибави немного лични вещи и бижутата — подарък от отдавна починалия й съпруг. Вратата на къщата остави отворена — нямаше смисъл да затруднява евентуалните обирджии, нека се позабавляват на спокойствие.
Нямаше какво повече да прави тук. Вече бе помолила за услуги неколцина, които й дължаха много. Знаеше и какво ще стане до няколко дни — напрежението бе преминало всякакви познати граници.
Движена от инстинкта, който й бе служил вярно през всичките тези години, Джудит Хофман се насочи право към Камъка. Молеше се да не е тръгнала твърде късно.
Взе кола под наем — някакъв скапан буик — и пое през напечената от слънцето пустиня, през малки, китни градчета, опитвайки се да не мисли за предстоящото, както и да подтисне чувството за вина. Направила бе всичко, на което бе способна.
Спомни си зачервеното от гняв лице на изпълнителния директор, който се бе появил за да я лиши от власт и пълномощия. Придружаваха го още трима членове на президентския кабинет, които я обвиниха, че стои зад кулисите на цялата бъркотия.
— Да вървят по дяволите — прошепна тя.
Малко след отбивката за Космическия център Ванденберг забеляза редица от магазини, които обслужваха наземния персонал. Имаше и цветарски магазин. Без да се двоуми Джудит отби колата в паркинга.
В магазина я посрещна млад и доста мършав служител, облечен със зелено яке и с шапка „ала Робин Худ“ на главата. Тя попита къде са рафтовете със семена.
— Зеленчукови, или цветни? — отвърна с въпрос служителят.
— И двете.
— Зад редицата със земеделски сечива, сандъците имат обозначение „Н“.
— Благодаря ви. — Тя приближи рафтовете, взе от всички семена по два пакета и пътьом забеляза, че някои са от зеленчуци, други пък от цветя или плодове. Когато приключи, оказа се, че в количката има най-малко десет фунта със семена. Служителят я погледна учудено.
Хофман остави двеста доларова банкнота на касата.
— Това ще стигне ли? — попита тя.
— Мисля, че да…
— Задръжте рестото — рече Хофман. — Бързам и нямам време да ги броя.
— Ще изчакате ли да повикам управителя…
— Нямам време — повтори с досада тя, извади още една банкнота от сто долара и я остави до касата.
— Мисля, че сега вече всичко е уредено — произнесе пресипнало служителят и преглътна мъчително.
— Благодаря ви. Ще ги поставите ли в кашони?
Когато всичко беше готово Хофман взе кашоните и се върна в колата.
Сигналът на разговорното устройство пробуди задремалия Ланиер. Той протегна ръка, натисна бутона, но не получи никакво съобщение — само тишина.
Ланиер потърка очи и премигна уморено. Едва сега чу сигналите на разговорните устройства в съседните стаи. В коридора отекнаха стъпки.
Ланиер натисна друго копче. Обади се леко разтреперан глас:
— Свързочен отдел на първа кухина.
— Говори Гали Ланиер. Да не е обявена обща тревога?
— Да, господин Ланиер.
— Защо? — в гласът му се долавяше безкрайно търпение.
— Не съм съвсем сигурен, сър.
— Свържете ме незабавно с главния свързочен отдел.
— Разбрано, сър.
След секунда прозвуча друг, женски глас. Ланиер поиска допълнителна информация.
— Получихме предупреждение от Земята. Данни за повишена радарна активност и най-вече за орбитално засичане. Изглежда са атакували нашите комуникационни и навигационни сателити.
— Нещо по-конкретно от Флорида и Сънивил?
— Нищо, сър.
— Съобщения от лунното селище?
— Нищо за нас, сър. В момента са на обратната страна.
— Качвам се на оста веднага. Кажете на Линк и Пикни да оборудват специална дежурна стая за около петнадесет човека.
В този момент Роберта Пикни прекъсна разговора.
— Гари, ти ли си? Всичко е уредено, по заповед на Кирчнър. Иска да се координират действията на научната група и военните. Качвай се горе веднага.
Докато пътуваше в асансьора, заобиколен от войници и развълнувани инженери, които все още не знаеха подробностите, Ланиер се опитваше да мисли за всичко, което трябваше да направи и затова как по-добре да организира координацията между групите. Той потърка небръснатата си брадичка.
Струваше му се, че се движи в някакъв измислен, хипотетичен кошмар. Там долу, където бе прекарал целия си живот, където живееха всички, които обичаше — а колко малко бяха те! — там нещата може би едва започваха.