— Тъй вярно, другарю генерал — изпъна се Мирски. Въпреки че нямаше особено високо мнение за командния състав, Мирски бе разчувстван от думите на Сосницки.
— Ще им го върнем за Киев, нали, другарю полковник?
— Обещавам, другарю генерал.
Той погледна към Белорезки. На лицето на замполита се четеше смесица от възторг и ужас, ситни капчици пот бяха избили по горната му устна. Очите му бяха изцъклени.
Мирски неволно обърса своята устна. Беше мокра. Цялото му лице би покрито с пот. Той напусна групата и се върна при хората си.
Индикаторните лампи над трите широки овални десантни люка светнаха и космическият кораб се разтърси от поредица резки промени в реактивната тяга, които целяха да затруднят прицела на дебнещите ги отвън снайперисти, докато хората излизаха в пространството. Освен това колебанията в посоката на движението щяха да разпръснат десантчиците равномерно из вътрешността на прохода, но същевременно членовете на отделните бойни групи щяха да останат заедно, привързани един за друг със специални въжета.
В предварителната инструкция изрично се забраняваше безпорядъчната стрелба, тъй като далеч по-голям бе шансът да ударят свои, отколкото противника. Можеха да откриват огън само в битка от къса дистанция, при ясно разграничен противник. Подчертано бе, че трябва да прибягват да употреба на сила само в краен случай, целта бе колкото се може по-бързо да навлязат във вътрешността.
Всички се подредиха в колона. Люкът на аварийния шлюз бе откачен от пантите и подпрян на преградата. Помпите започнаха да изсмукват въздуха направо от кабината, а тътенът им отекваше в металните стени. Зад тях люковете към другите две помещения бяха херметически затворени. Светлините угаснаха. Мирски виждаше само индикаторите над десантните люкове и луминисцентния блясък на водещите въжета.
— Проверете радиовръзката и локаторите — нареди той. Всеки един от десантчиците трябваше да извърши кратка диагностика на системите за свръзка и най-вече — на пеленгатора, който имаше ключова роля в предстоящата атака.
Десет секунди до отваряне на десантните люкове. Неравномерното движение на кораба — рязката промяна в посоката, предизвикана от отсечените изригвания на маневрените двигатели — засилваше възбудата на Мирски.
Помпите вече не се чуваха. Намираха се във вакуум.
Люковете внезапно се дръпнаха встрани и първите десантчици пристъпиха в бездната и тишината.
Два взвода — общо двадесет човека — трябваше да щурмуват първа кухина.
Мирски бе трети в колоната. Пред него беше Улопов, двамата бяха свързани с късо въже. На свой ред за Мирски бе привързан Жадов, който бе въоръжен с лазерно оръдие, пристегнато с ремък на гърба му. Тримата сграбчиха едновременно ръба на отвора и се изтласкаха рязко — както ги бяха учили — отдалечавайки се от кораба като добре синхронизиран екип от парашутисти. Приличаха на малка шестокрака звезда сред безкрайния космос.
Мирски изчака очите му да привикнат с тъмнината и включи пеленгатора. За миг му се стори, че всичко е изгубено — не се чуваше познатото писукане на прибора. После в шлема се разнесе отчетливото чъф-чъф-чъф на радиофара, поставен от неизвестен герой — вероятно вече мъртъв, застрелян от американците — в близост до стената на прохода за втора кухина.
Вече се различаваше ярък кръг от светлина — входът на първа кухина.
Наоколо плуваха тъмни очертания. Удряха се в скафандъра, приплъзваха се със зловещо стържене. По лицевото стъкло полепнаха черни капки. Прожекторът върху шлема му освети огромни метални късове, смачкани и раздрипани вътрешни прегради, някакви стоманени подпори… това беше кораб!
Омотани в нещо невидимо, конвулсивно потрепваха останките на една от товарните ракети — като уловена в паяжина гигантска муха — заобиколени от плаващи човешки тела, повечето без шлемове. Пред очите му се завъртяха разчленени от взривната вълна трупове и надупчени резервоари.
Някои от телата бяха обкръжени от ослепително-ярък ореол. Отнякъде продължаваха да ги обстрелват с енергийни лъчи, целеха се както в убитите, така и в живите. Жадов внезапно изпусна въжето, което ги свързваше и Мирски инстинктивно посегна към оръжието му, но вместо това го сграбчи за ръката. Тялото на другия се сгърчи, ръката му потрепери и едва не изтръгна Мирски от халката, за която бе завързан Улопов. На няколко места по скафандъра на Жадов имаше обгорени отвърстия, от които бликаха мехури от газ. Жадов приличаше на спукан балон. Мирски се пресегна отчаяно и сграбчи лазерното оръдие. Подаде го на Улопов.
(И тъкмо в този момент го споходи неясен спомен — равно, покрито с трева поле, той събира парашута, разтърсва уморено глава и се усмихва.)