— Колко КАОТа са се отделили от Станция шестнадесет? — попита Ланиер.
— Пет, като изключим КАОТ 45. Идват към нас. Два са от Луната.
— Предупреди другите три, че сме нападнати. Възможно е да не успеем да ги приемем. Посъветвай ги да се насочат към Луната.
— Ако имат възможност — рече Пикни.
Вече беше започнала евакуацията на платформите, които се намираха в ниска орбита около Земята, както и на другите станции. Войната обхващаше нови територии, не се ограничаваше само със защитните космически платформи, но превръщаше в свои цели изследователските и промишлените орбитални станции.
— Ама че диверсия — каза горчиво Пикни. — Като гледам, вече излезе из под контрол.
— Естествено, че ще излезе — обади се по линията Герхард. — Само някой идиот или побъркан от отчаяние би си помислил другояче. Гари, повече нямаш работа там. Ще ми трябваш съвсем скоро в първа кухина. Аз вече тръгнах натам.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Васкес спеше на тясната койка в палатката, изтощена след седем часа напрегната работа. На пода бяха разхвърляни два компанела, един процесор и ситно изписани листове.
Патриша, Каролсон, Фу и Чанг — и разбира се Хайнеман с неговия СВИК — съставляваха единствената група, която не трябваше да се връща в четвърта кухина.
Патриша сънуваше, че се намира в сладкарница на Земята. Тъкмо й бяха отказали поръчаният двуетажен ванилов сладолед. Картината внезапно се смени и тя се озова пред някаква черна дъска в просторна класна стая, изпълнена с развълнувано море от ученици, на които се опитваше да обясни сложна теорема. Учениците започнаха да я замерят с тебешири. Чакайте, викаше им тя, спрете! Класът постепенно утихна. Тя се наведе, вдигна един тебешир и огради в кръг няколко белезникави точици. Ето тук се вижда най-добре…
Каролсон я хвана за рамото и я раздруса. Патриша отметна гъстия кичур коса от лицето си и втренчи в нея подпухналите си очи.
— Наредиха да се връщаме в четвърта кухина — рече Патриша.
— Защо? Аз работя…
— Край на работата, миличка. Камионът пристигна. Китайците също тръгват. Всички потегляме. Ставай! — в думите й се долови жлъч. Патриша взе раницата и напъха вътре компанела, дисковете и процесора. Каролсон понечи да дръпне раницата от ръката й, сетне се отказа и рече: — Тези неща няма да ни трябват. Никога вече.
По бузите й се стичаха сълзи.
— Чух го от другите — продължи тя. — Нищо не съм видяла с очите си, но в ефира само за това говорят… хванахме малко от сателитните предавания.
Патриша притисна раницата към гърдите си и изтича пред Каролсон, като проклинаше тихичко.
Странно държане, мислеше си тя, сякаш част от ума ми не в крак с обкръжаващата ме реалност. Чисто истерична реакция. В края на краищата, тя знаеше, че всичко ще свърши така. И трябваше да е готова.
Каролсон, Фу и Чанг се покатериха зад нея в автобуса. Фарли седна зад кормилото и подкара право към тунела.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Мирски се оглеждаше ужасен. Тласкан от тягата на пароструйния реактивен двигател, който периодически оставяше зад него дълга бяла лента, той се носеше право към радиофара. Повърхността го заобикаляше от всички страни, имаше чувството, че пада — накъдето и да се обърне. Точно пред него се виждаха мъгливо-сиви простори. Облаците бяха навсякъде — отгоре, отдолу, встрани. Не смееше да затвори очи, трябваше да държи визьорния дисплей центриран върху сигнала на радиофара.
Забеляза наблизо още няколко десантчика, парата бликаща от двигателите им напомняше дирята на реактивен самолет. Колко ли сме останали? — питаше се той. Какви контрамерки се предприели американците?
Каквото и да се случи, трябва да пресече този невероятно красив кошмар, това място без земя и небе и да достигне прохода за втора кухина. Едва там ще може да се спусне от централната ос, която следваше и да разгъне аеродинамичния щит, а после да пикира, следвайки ориентирите върху картата, която щеше да бъде проектирана на визьорния дисплей.
Неусетно страхът му се примеси с въодушевление. Най-дългият скок, който бе извършвал на Земята, бе продължил едва шест минути — по-вълнуващ от любовна среща, по-незабравим дори от онзи ден, когато го произведоха в офицерски чин. Но ето, че тук летеше близо десет, петнадесет минути, с постоянно ускорение.
Дори и да загине по време на полета, усещането си заслужаваше. Да видиш с очите си това място, където земята е небе и накъдето и да се гмурнеш, те очаква гостоприемната повърхност. Наистина си заслужаваше. Заслужаваше дори кошмара на прохода, лутането из мрака, разкъсаните тела на неговите другари с посинели лица, изцъклени очи и призрачно бели устни.