— Пссполковник Мирски, вие ли сте?
— Да! Името, моля!
— Пшшлопов. Видях и други от нашия кораб — стотици други! Летят като ангели, другарю полковник. ПшЧКЧКЧКърви отряд вече е долу. Погледнете зад вас.
Той предпазливо изви глава назад, опитвайки се да не изпуска от погледа си мъждукащата светлинка на радиофара, после погледна надолу. Различаваше съвсем ясно мъничките бели точки от парашутите, а под тях мътната зеленина на повърхността. Погледна малко встрани и забеляза още парашутисти в следващия квадрант — спускаха се стремително, точно според плана, за да овладеят входа към асансьорите в южната стена на първа кухина. Мирски се изпълни с гордост. Нима някой би се справил по-добре от тях? Ето я живата история!
Вече виждаше отчетливо тъмния отвор на прохода, точно в центъра на стената пред него. Разполагаха само с двучасов запас от кислород. Колко ли още оставаше до приземяването?
В лагера на четвърта кухина Каролсон правеше отчаяни опити да въдвори ред сред развълнуваните учени. Повечето войници от охраната бяха изтеглени в предните кухини, оставяйки казармите, спалните помещения и всичко друго под нейно попечителство.
Патриша седеше на една маса в столовата, подпряла замислено брадичка и слушаше разсеяно откъслечните радиосъобщения. Сигналите от околоземните сателити се предаваха чрез ретранслатори, монтирани на входа на всеки един от проходите. До тях достигаха предимно електронни кодирани съобщения от роботите, които предано се жертваха, останали на своя пост в сателитите или бойните станции, отвръщащи с удари на ударите, или замлъкващи завинаги, когато станциите навлизаха в горните слоеве на атмосферата, вещаейки смърт на още няколко милиона невинни човешки същества — обречени от една зловеща игра на политика.
Игра без граници, помисли си Патриша.
Гърч. Тези толкова характерни за умиращия движения, конвулсиите на един труп. Сан Диего, Лонг Бийч, Лос Анджелис, Санта Барбара. Сгърчени.
Прегърнати, Фарли и Чанг ридаеха. Фу мълчеше стоически, седнал неподвижно, като да беше изваян от камък. Римская се беше изправил в ъгъла, с бутилка контрабандно внесено уиски в ръка и на всеки няколко секунди отпиваше. Накрая падна.
Малкото останали на пост морски пехотинци се бяха събрали около една маса и обсъждаха развълнувано възможността на всяка от двете сили да надделее и кой пръв ще премине към употребата на оръжия за масово унищожение.
— А подводниците под полярните шапки?
— Не, тях ще ги държат в резерва за после.
— Кога после?
— Кой го е грижа?
— Забравихте подвижните ракетни установки. Повечето са монтирани на тежки верижни машини и ще издържат при първия удар.
— Майната им.
Гърч.
Тя затвори очи и в същия миг си представи къщата на родителите й, озарена от ослепителния блясък на ядрения взрив и превърнала се само за миг в обгорена развалина.
А вътре, все още под сянката на стените — изпечени живи, обгорени и превърнати на прах, за да бъдат разсеяни от вятъра и ударната вълна…
Рита и Рамон.
Фарли застана до нея и я побутна по рамото, извеждайки я от вцепенението.
— Не можем да се върнем — рече тя. — Инженерите смятат, че всички космически центрове са били разрушени. Вандерберг, космодрумите — Кенеди, вероятно и Едуардс. Не можем да отидем дори на Луната. Не разполагаме с необходимото гориво. Никой няма да излети към нас през следващите десет, дори двадесет години. Така смятат инженерите. В Китай сигурно са останали и незасегнати територии, но откъде ще вземат совалка, за да посрещнат нашия КАОТ, когато се върне в орбита?
Фу се присъедини към тях.
— Нищо не е останало от Китай — рече той. — Руснаците продължават да изстрелват ракети. Всички онези градове, в които съм живял, сега вече са изтрити от лицето на Земята. Спомням си, в училище имахме час по гражданска отбрана. Знаехме дори къде точно ще паднат бомбите. Руските, а може би и американските. Бяха разпределени за всички градове.
— Кога ще е погребението? — извика някой отзад. Не последва смях, само тишина. Само че това не беше шега. Щом имаше мъртъвци, трябваше да има и погребение.
Ами когато жертвите са милиарди — умиращи, или измрели?
Каролсон седна до Патриша.
— Никого си нямам вече — произнесе лаконично тя. — Няма го Уейн и синът ми също. Сигурна съм, че са мъртви. Знаеш ли, още малко и ще почувствам адска болка. Трудно ще ми е да привикна… — по бузите й бяха избили червени петна, сякаш имаше треска. — Това копеле Римская изпи всичкото уиски.
— Отивам в библиотеката — заяви Патриша.