— Не можеш — поклати глава Каролсон. — Забранено е.
— Трябва да правя нещо.
— Разбира се — отвърна Каролсон, но приключи с това.
— Ей, имаме картина от външните камери! — извика някой. Изтикаха един широк монитор и го свързаха с уредбата на столовата.
Патриша не поглеждаше към екрана. Беше се нагледала на снимки от орбиталните телескопи и сателитите в библиотеката на град Шишарк. Някъде долу, във Вашингтон, или в кабинета на Хофман в Пасадена — копия от тези записи вече се гърчеха в прегръдките на огнената стихия — уроборос — червеят, поглъщащ опашката си — срещаше своята предопределена съдба.
Каролсон отиде да гледа, присвила насълзените си очи.
Един по един градовете разцъфваха в ослепително зарево. При всяка експлозия атмосферата се изпълваше с мълнии, сякаш някой хвърляше исполински стоманени топки в застиналата вода на езеро.
Отвъд Атлантика, по западния бряг на Европа, пълзеше постоянно менящо цвета си сияние — ту жълто, ту оранжево или зелено.
Светът бе пометен от огромен пожар, който се прехвърляше не от дърво на дърво, а от град на град, от континент на континент.
А хората горяха не по-зле от борови иглички.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Герхард и Ланиер спряха недалеч от малкия отряд морски пехотинци, охраняващи входа на асансьора. Герхард вдигна бинокъла.
— Ето, че долетяха пролетните ята — промърмори той. — Комари. Повечето изглежда продължават нататък. — Той подаде бинокъла на Ланиер.
— Отиват към втора кухина.
Хладният вятър, който се спускаше по стената на полюса, разроши косите на Ланиер. Вдигнал бинокъла, той проследи две от точиците в небето, които продължаваха да се носят успоредно на оста. После погледна надолу, към отбранителните съоръжения, които заобикаляха лагера на научната група.
— Разбрали са, че главните ни сили са тук.
Ланиер отново вдигна бинокъла и този път огледа основата на южния полюс, където се виждаха многобройни снежнобели куполи от парашути.
— Парашутисти — промърмори той. — Някои вече навлязоха в атмосферата.
— Божичко, колко усилия са положили само — възхити се за миг Герхард. — Южен проход, южен проход, основните сили се прехвърлят към вас. Отваряйте си очите.
Ланиер не можеше да се съсредоточи. Не спираше да мисли за диверсията, нима бяха готови да изпепелят целия свят, само за да спечелят минимално преимущество тук? Нима се надяваха, че ще овладеят последствията с преговори и ще запазят броя на жертвите в рамките на Малката смърт? Призля му, като си спомни каква важност си придаваха всички онези правителствени чиновници и военни с натруфени униформи, патриоти, борци за свобода и предатели…
Искаше му се да се скрие някъде и да заспи. Все не можеше да прогони от мислите си една мъчителна картина — Хофман се носи по шосето към Вандерберг, в нейната луксозна лимузина, надявайки се да избяга от назряващата лудост, да се спаси от падащия самолет и да дойде тук, на Камъка, където лудостта също вече бе оставила своя отпечатък. И в този миг над Вандерберг се издига зловещата гъба.
— Те знаят ли? — попита той.
— Какво да знаят? — отвърна Герхард.
— Руснаците знаят ли за началото на Смъртта?
Герхард го погледна объркано и едва сега Ланиер си спомни, че той никога не беше влизал в библиотеките.
— За какво говориш, Гари?
Ланиер посочи с ръка.
— Готвят се всеки миг да ни нападнат, а нямат представа, че техните командири вече не съществуват.
— Все нещо е останало.
— Оливър, нима това има значение?
— Има значение, дявол да го вземе! — изкрещя Герхард и по брадичката му потече слюнка. Той я изтри с опакото на ръкава си и се извърна. Лицето му бе потъмняло. — Не влизай вътре, Гари. Ще ни трябват всички, на които можем да разчитаме.
— И аз ще се бия — заяви Ланиер.
— Няма да ти е за първи път, нали? — попита го Герхард с неестествен глас.
— За първи път ще ми е — на земята. — Ах тези норми на поведение. Държим на тях, дори след съдбовния ден. — Откъде да взема оръжие?
Въпреки безпорядъчната стрелба на охраната край втория проход успяха да се доберат до него. Нови жертви, но този път по-малко…
Ще спре ли най-сетне да пада?
Мирски се извъртя във въздуха, за да огледа града…
Никога досега не беше виждал такъв град!
… а тягата на двигателя продължаваше да го отдалечава от прохода, сто метра, после двеста, триста метра… Ето че зърна първия ориентир — централния мост над реката, която разделяше на две кухината. Мирски се отдели от оста на Картофа и се насочи към светлината на плазмената тръба.
Наоколо се появиха и други парашутисти, първите, които бяха навлезли в горните слоеве на атмосферата. При предварителната инструкция ги бяха уверили, че ще преминат втория проход безпрепятствено, но Мирски бе привикнал да се уповава само на своя опит. Трудно му беше да определи колко от другарите му са останали живи — виждаше ги всички, но бяха твърде далеч, за да различи отделните подробности. Изглеждаха толкова малко — а как ще могат шепа войници да овладеят един обект, голям колкото някоя съветска република?