И удрящите по дъската с изписаните уравнения тебешири…
Ако наистина не бе сгрешила в предположенията си, тогава в същия този миг съществуваше такова място — или по-скоро гънка — където баща й все още седеше безгрижно в креслото си, зачетен в „Тиемпос де Лос Анхелес“ и коридорът минаваше съвсем близо до нея. Достатъчно бе само да открие тази врата, този участък от коридора и отново щеше да се срещне с Рамон, Пол и Джулия.
Нямаше търпение да разкаже на Ланиер. Сигурно щеше да бъде ужасно доволен. А Римская щеше да се подуе от гордост, че тъкмо той я е препоръчал. Ето че беше решила загадката на коридора — последното парче от мозайката бе попаднало точно на мястото си.
Можеше да заведе всички у дома.
Влакът наближи нейната спирка и тя скочи развълнувана на перона.
— Госпожице Васкес?
Патриша се обърна за да се озове лице в лице с мъж, когото никога досега не беше виждала. Седеше, провесил крака от бетонната платформа. Имаше черна, къса коса и бе облечен в тесен, тъмен костюм.
— Простете — тя го загледа объркано. Все още бе под въздействие на откритието си. — Не зная кой сте. А и нямам време за губене.
— Нито пък ние. Трябва да дойдете с нас.
От тавана се надвеси неимоверно високо същество с глава, тясна като дъска и я загледа с опулените си очи. Беше загърнато в тънка сребриста материя. Кожата му беше гладка, сякаш бе фино обработена и имаше мек кафеникав оттенък.
Тя се облещи в него и забрави за всичко.
— Навън май цари пълна бъркотия, а? — попита мъжът и тя едва сега забеляза, че носът му е без ноздри. Очите му бяха воднисто сини, почти прозрачни, а ушите — големи и кръгли.
— Извинете — повтори едва чуто тя. — Но аз наистина не зная кой сте.
— Името ми е Олми. А моят придружител е франт, те нямат имена. Надявам се, че не ви изплашихме с ненадейната си поява. От доста време държим всички ви под око.
— Кой сте вие? — попита Патриша.
— Живеех тук, преди векове — рече Олми. — а също и моите предци. В интерес на истината, вие също може да сте една от тях. Моля ви. Сега не е време за приказки. Трябва да тръгваме.
— Къде?
— Надолу по коридора.
— Наистина ли?
— Там е домът ми сега. Франтът идва от съвсем друго място. Той… работи за мен, ако така мога да се изразя.
Франтът поклати лениво глава.
— Моля ви, не се плашете — произнесе той с нисък и дрезгав като на голяма птица глас.
Откъм северния полюс полъхна слаб ветрец и разклати близките дръвчета. Миг по-късно от същата посока се появи някакъв източен летателен апарат, дълъг не повече от десет метра, с конусообразен нос и плоски страни. Апаратът направи грациозен завой около една от кулите и се приземи, опирайки се на разположена в средата на корпуса подпора.
— Извършихте забележителна работа тук — продължи Олми. — Там, където живея, много хора ще се радват да се запознаят с вас.
— Опитвам се, да се върна у дома — рече Патриша. Изведнъж осъзна, че говори като момиченце, което се е изгубило. — Вие полицай ли сте? Да не би да охранявате градовете?
— Не винаги — рече Олми.
— Моля ви, елате с нас — намеси се франтът, пристъпвайки на дългите си, прегънати под странен ъгъл крака.
— Ще ме отвлечете ли?
Олми протегна ръка, дали за да покаже, че тук той се разпорежда, или защото нямаше повече време за приказки.
— Ако не тръгна доброволно, ще ме накарате ли?
— Да ви накараме ли? — той я погледна изумен. — Ах, да ви принудим със сила. — Спогледаха се. — Да.
— Значи най-добре ще е ако се подчиня, нали? — думите сякаш бяха произнесени от някаква друга, чужда Патриша, която участваше спокойно в този толкова реален кошмар.
— Моля ви — повтори франтът. — Само докато се оправят нещата.
— Нещата тук никога няма да се оправят — произнесе горчиво тя.
Олми я хвана за ръка, поклони се любезно и я поведе към отворения люк в плоския нос на летателния апарат.
Кабината вътре не беше кой знае колко просторна, имаше Т-образна форма, със стени като от полиран мрамор. Олми дръпна една издатина в стената и на същото място се образува удобна на вид койка.
— Моля, легнете тук — покани я той. Патриша се изтегна на меката койка. Матракът отдолу потъна и зае формата на тялото й.
Франтът — странното същество с тясна глава и пречупени под необичаен ъгъл крака — я подмина и се настани в своята койка, в дъното на помещението. Олми изтегли друг изпъкнал участък от стената, който се превърна в пилотско кресло. Пред креслото имаше нисък постамент. Той приглади с длан повърхността на постамента и тя се покри с неясни знаци, черни линии и червени кръгове. В бялата стена до нея се оформи прозрачен елипсовиден прозорец. Краищата на прозореца оставаха замъглени, сякаш покрити със скреж.