— Всеки миг ще потеглим.
Под нея се ширна градът в трета кухина. Летателният апарат се наклони плавно и стената на полюса закри изцяло прозореца.
— Уверен съм, че ще ви хареса мястото, където отиваме — заяви Олми. — Знаете ли, от дълго време ви се възхищавам. Вие притежавате забележителен ум. Сигурен съм, че Хексамонът ще бъде много впечатлен.
— Защо нямате нос? — попита го неочаквано Патриша.
Зад гърба й франтът издаде звук като от стържещ със зъби слон.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Онези съветски парашутисти, които бяха получили назначение във втора кухина, съумяха да се приземят върху широката не повече от двеста метра паркова ивица, която разделяше реката от южния полюс. Отрядите се прегрупираха в два предварително обозначени пункта, които се намираха на противоположните страни на моста, на разстояние приблизително три километра от него. Радиовръзката между отрядите беше задоволителна.
Отрядът на Мирски използва за прикритие една гъста гора от изгърбени борчета. Общото мнение беше, че мостът е доста добре охраняван, но трябва да го щурмуват незабавно, преди да са пристигнали нови подкрепления. Все още го нямаше тежкото въоръжение, складирано на седмия товарен космически кораб, с кодово название Жигули, а и три-четвърти от щурмовите отряди бяха със значително намален състав. Бяха дали изключително тежки загуби при преминаването през прохода и по-късно, при навлизането в атмосферата на кухината.
За щастие това беше предвидено — батальоните имаха гъвкава структура и старшините се заеха да сформират нови подразделения от оцелелите. Мирски разполагаше с 210 десантчици и почти никаква надежда да получи подкрепления. Никой нямаше представа за размера на загубите в другата кухина.
По заповед на Мирски двадесетте спецназовци от диверсионния отряд, който бе придаден към неговия батальон, преплуваха с гумена лодка реката и установиха наблюдателен пост на подстъпите към града.
Вече два часа откакто се намираха в кухината. Разположените край моста противникови войници не бяха предприели никакви офанзивни действия и този факт безпокоеше все повече Мирски. Той знаеше, че в положението, в което се намира противникът, най-удачно решение би била една незабавна контраатака. Още по-странно бе, че не откриха огън по парашутистите, докато се намираха във въздуха. Мирски отдаде това на объркването от неочаквания десант. А може би и на липсата на подкрепления.
Между неговия батальон и рубежа за атака се простираше тясна гора и няколко високи бетонни постройки с неясно предназначение. На пръв поглед хората му бяха добре прикрити, но в действителност напълно уязвими при по-сериозен обстрел. Генерал „Зев“ — иначе казано генерал-майор Сосницки — бе преодолял успешно преминаването на прохода, но бе получил тежка травма при приземяването. Имаше открити счупвания на двата крака — оказа се, че само на десетина метра от земята се бе скъсал парашутът му. Инжектираха му болкоуспокояващи и го положиха в сянката на няколко по-високи дръвчета, където го охраняваха четирима десантчици. Замполитът Белорезки бе останал невредим и сега се навърташе около генерала като лешояд около набелязаната плячка.
Мирски бе прекарал няколко месеца заедно със Сосницки — по време на финалния етап на обучението в Москва. Изпитваше дълбоко уважение към генерала. Сосницки беше петдесет и пет годишен, но във великолепна форма, още в началото бе спечелил симпатиите на Мирски и по всичко изглежда, имаше пръст в неговото неочаквано и главозамайващо повишаване на Луната.
Генералът бе единственият старши офицер, оцелял при десанта във втора кухина. На практика това означаваше, че сега командир е Мирски. За негова радост Гарабедян също бе сред оцелелите. За по-добър заместник-командир не можеше и да мечтае.
Мирски поведе три роти към високата бетонна постройка, която се намираше на около километър от моста. Покривът на постройката бе плосък и по площ вероятно надхвърляше триста квадратни метра. Отгоре нямаше никакво видимо прикритие. Стените бяха високи два метра и предоставяха възможност да се прокрадват незабележимо зад тях. Но дори зад плътния бетон Мирски не се чувстваше напълно спокоен. По навик търсеше из гънките на местността удобни стрелкови позиции. Измъчваше го въпросът, дали противникът разполага с достатъчно мощни огневи средства, които да обстрелват цели, отстоящи на двадесет, дори тридесет километра. Защото в такъв случай той и хората му бяха обречени.