Ето я значи мъката.
Ето я загубата. Сега вече разбирам. Край на самоизмамата.
Олми не направи повече опити да я успокои. Обърна се и загледа тази жена, която плачеше за своя изгубен свят — също както е бил изгубен и неговият, преди тринадесет века. Древна като света жена, древна като света агония.
Патриша Луиза Васкес оплакваше милиарди мъртъвци и една реалност, която му беше непозната.
— Тя е отворена рана — обади се франтът, премести се отпред и клекна до Олми. — Ще ми се да й помогна, но не мога.
— Никой не може да й помогне — отвърна Олми. Макар че бяха изминали тринадесет столетия, Смъртта бе оставила неизлечим белег в душата на неговия народ. Осъзна го едва сега, докато я наблюдаваше: Възелът бе роден от Смъртта, надеритите бяха дошли на власт именно в резултат от… Интересно каква част от техните днешни предразсъдъци, от тяхната заразителна слепота бяха само далечно ехо от болката, раздираща Патриша?
— Зная, че е невъзможно да й помогна, но ме боли дори само от тази мисъл — каза франтът.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Герхард бе взел цяло руло с карти от подземния команден пункт.
— Под техен контрол е южният край на първа кухина — включително лагера на учените и асансьорите към прохода в южния полюс. Сраженията във втора кухина все още продължават, но там изглежда силите са изравнени — Беренсон прехвърли половината от морските пехотинци, базирани в четвърта кухина, още щом бе даден сигналът за тревога. Успели са да преминат под моста под кръстосан огън. В трета кухина руснаците все още не са предприели никакви действия, а в четвърта силите им са малочислени и разпръснати. — Герхард приглади картата с длан. — Нямаме достатъчно мощ за да ги изтребим напълно, нито пък те, за да разширят контролираната територия. До момента категорично отказват да влизат в преговори.
— Хангарите под наш контрол ли са още? — попита Ланиер.
— Да, можем да ги задържим поне няколко месеца — там е почти целият товар от последните няколко снабдителни полета. Четвърта кухина може да се изхранва сама, а и там войниците на Беренсон разполагат с числено преимущество. С други думи, всичко ще се решава в първа и втора кухина. Нашите подразделения там разполагат с припаси за седмица — най-много две. Освен ако не им спуснем допълнителни по оста — в момента проучваме тази възможност.
— А какво е положението с руските товарни ракети отвън?
— Държим ги на разстояние. Една от тях вероятно превозва тежки оръжия, предназначени за десанта във втора кухина. Гледаме да не ги пропуснем през барикадата. Не изглеждат много щастливи от положението си, но със сигурност ще потърпят няколко дни.
— Предложиха ли да се предадат?
Герхард поклати глава.
— Не. Плетнев се съгласи да се обърне с призив за слагане на оръжието към своите сънародници, но той самият не е готов да предаде корабите. Все пак, поне склони да започнем преговори за прекратяване на стрелбата. Другите членове на екипажа настояват да ги допуснем до сънародниците им. Явно си дават сметка, че няма къде да се връщат, а и по тона ни са надушили, че хората им вътре все още контролират положението.
— И като си помислиш само какви усилия положиха…
— Без особен резултат… в края на краищата — кимна мрачно Герхард. — Въпросът е, че ние сме в доста деликатно положение. Камъкът е като затапена бутилка. Вярно, че нямаме особено желание да го напускаме. По-скоро се притеснявам затова, че сме затворени вътре заедно с онези от СПЕЦНАЗ-подразделенията. Нищо чудно наоколо да са плъзнали снайперисти, сапьори, а до няколко дни със сигурност ще си пробият път и тук. Не разполагаме с достатъчно войници за да им попречим да проникнат в трета кухина, а също и в четвърта. Тези типове хич не си поплюват, Гари. Фанатизирани са и са доста добре подготвени. Колкото по-дълго изчакваме, толкова повече ще губим от силите си.
— Значи смяташ, че положението във втора кухина е безизходно, така ли? — попита Ланиер
— И не само там. Никой няма да предприеме решителен ход. От тук нататък само ще броим жертвите.
— Как мислиш, те осъзнават ли го? Искам да кажа, дават ли си сметка за положението?
— След като са стигнали чак дотук и са преминали през продължителна и сериозна подготовка, готов съм да се закълна, че командирите им не са глупаци.
— Ами скрупулите?
— Имат ги, колкото и ние.
— И кога ще започнат да се вслушват в гласа на разума?
— По дяволите, Гари, те вече се вслушват. Просто не го показват. Подадем ли си главите стрелят — както и ние.