Старшината оглеждаше със смутено изражение лицата на своите командири. Целият беше покрит с изсъхнали листа от дългото и мъчително пълзене през ниската гора. Той отдаде чест и кимна на Мирски.
— Другарю полковник, открили са нашите ретранслатори в прохода. Изгубихме връзка с останалите кухини.
— Отговори ми на едно — рече Мирски. — Има ли някакъв признак, че са готови да сложат оръжие и да пуснат вълка в кошарата?
Гарабедян взе бинокъла и огледа гората и откритото пространство, което ги делеше от моста — само на километър от тях. После разгледа самия мост — нашарен от куршуми и лазерни изстрели, но иначе съвсем запазен. После подаде бинокъла на Мирски.
— Павел, — каза той — не мислиш ли, че трябва да взривим моста?
Мирски погледна неодобрително своя заместник.
— И после как ще пресечем? Ще плуваме, или ще вървим петдесет километра — до следващия мост?
— Но и те няма да могат да го използват, нито да докарат подкрепления от съседната кухина…
— Вярно, но затова пък имат достатъчно сили в първа кухина. А ние нямаме никаква представа за числеността на противника.
— Чувствам се като дива свиня в капан…
— Ще държим моста под обстрел — продължи Мирски. — Не можем да си позволим нови жертви с някой необмислен и отчаян ход. А в реката ще сме лесна мишена за снайперите им.
— Просто споделих с теб едно хрумване — оправда се Гарабедян.
— Не ми липсват идеи, Виктор. Липсват ми лазерни оръдия и тежка артилерия. Трябва да се примирим с факта, че Жигули няма да премине през прохода — особено сега, когато сигурно са го запушили съвсем. Трябва да се примирим и с това, че нашият агент е пленен, че руснаците от научната група са в техни ръце, или доброволно са преминали към врага. И накрая, ще трябва да се примирим и с това, че пилотите на товарните кораби едва ли ще рискуват да ни чакат твърде дълго отвън, където представляват толкова лесни мишени.
— Какво искаш да кажеш, Павел? Кажи го направо — усмихна се Гарабедян. С простреляната си и накриво зараснала челюст кой знае защо му приличаше на есетра.
— Че няма да получим помощта, от която се нуждаем.
— Вярваш ли, че на Земята наистина е избухнала война — и че сме я загубили?
Мирски поклати глава.
— Ако вярвам в нещо, то е, че вече сме свалили всичките им сателити и отбранителни платформи. Сигурно е била страхотна гледка…
— Павел, тия хора могат да правят разлика между орбитална престрелка и ядрена война.
— Мирски стисна зъби и поклати глава.
— Изпратени сме тук за да превземем ей оня мост. Това е нашата задача.
— Ами попитай замполита. Той ще ти каже, че задачата ни тук е да защитим идеите на социализма и да премахнем заплахата към родината и другите братски страни.
— Да вървят на майната — изруга злобно Мирски. Мразеше замполитите. От край време ги ненавиждаше. Както и следваше да се очаква, батальонният замполит — майор Белорезки — се криеше зад гърбовете на другите и се обаждаше само колкото да противоречи на Мирски. — Добре де, да предположим, че са опекли Земята. И какво ще правим тогава? Ще откажем да се бием — а после? Ще се върнем долу, в пепелищата? Този път няма да е само размяна на леки удари, този път цялата планета ще е белязана с един единствен печат — череп и кости!
— Нали казват, че точно това е станало. И Плетнев потвърди думите им. А ти какво очакваш, че ще ни оставят да свалим орбиталните им оръжия, да ги ритнем по кокалчетата, а после ще молят за милост?
— Те са слаби и страхливи. Такова е обществото им.
— Павел, не ме мисли за пропагандист на западното общество. Но тъкмо ти си човекът, който пръв трябва да осъзнае последствията от случилото се. Не подценявай нашите противници. Нима смяташ, че слабаци и страхливци ще са в състояние да постигат подобни успехи във всички сфери?
— О, млъкни и остави на мен дрънкането — махна с ръка Мирски и сведе уморено глава. После си спомни за старшината. — Махай се от тук — изсумтя той. — Или идвай с добри вести, или въобще не ми се мяркай.
— Слушам, другарю полковник — отдаде чест старшината.
— Жалко че не разполагахме с наказателен батальон. Можехме да го пожертваме в някоя безсмислена атака — рече Гарабедян. — Нали така печелехме предишните войни?
— Внимавай да не те чуе Белорезки. И без това си имам достатъчно ядове с него, че и с теб. Ще държим моста под обстрел. Това е засега. До един час трябва да предприемем нещо.
Последните думи бяха произнесени безапелационно. Гарабедян едва видимо пребледня, бръкна в джоба, извади бучка спечена захар и я засмука.
Предавателят на Мирски изпращя.
— Другарю командир, говори Белорезки. „Зев“ пожела да разговаря с вас. Лично…