Мирски изруга, но отвърна, че тръгва незабавно.
— Ето я заповедта за касапницата — каза той на Гарабедян.
На двадесет и шестия час от началото на патовата ситуация в командния пост на Герхард пристигнаха първите сведения от разузнаването. Лейтенантът, който бе ръководил рекогносцировката, имаше мършаво лице, хлътнали очи и говореше с гръмлив апалачски диалект.
— Извършихме внимателно наблюдение на заетите от тях позиции и числения състав на противника. В настоящия момент разполагат приблизително с шестстотин души готови за действие е и още около петдесет, които вероятно са с различни степени на раняване. Изгубили са значителен брой старши и висши офицери — имат един тежко ранен генерал и няколко загинали полковници. Това означава, че във втора кухина имат един полковник и двама подполковници, а в първа — само един полковник. Възможно е да има и други генерали — засякохме на няколко пъти кодовите названия „Зев“, „Лев“ и „Нев“. Някои смятат, че обозначават генералите.
— Възможно ли е да ги идентифицираме? — попита Ланиер.
— Не, сър. За разлика от нас те не носят табелки с имената си. Не е изключено някой от членовете на руската научна група да ги разпознае. Тези десантчици очевидно са преминали доста продължителна подготовка, немалка част от нея в центровете по космонавтика, където биха могли да се срещнат с някои от руснаците в цивилната група.
— Разполагате ли с фотографии на тези офицери? — попита Герхард.
— Да, сър, на повечето от тях, при това с отлично качество. В профил и анфас.
— Покажете ги на руснаците от научната група и вижте дали ще познаят някого. Гари, струва ми се, че ще се наложи да посредничиш. Ще поговорим с Притикин от руската група — вижда ми се честен човек. Бихме могли да позволим на един от товарните кораби да се скачи с нашия док — най-добре този с Плетнев. Ако той, или Притикин съумее да убеди някой от десантчиците да участва в преговори, може и да постигнем споразумение за прекратяване на огъня.
— Добре де, ще посреднича. Но нали не говоря руски? — сви рамене Ланиер.
— Имам човек, който ще ти помогне. Римская, или онзи лейтенант от Германия. Как се казваше — Рудолф Джагър?
— Римская е умен човек, но не мисля, че е подходящ за дипломатическа мисия. Виж Джагър може да свърши работа. Но от сега искам да се разберем — ще разговарям с руснаците директно, не искам да бъдем разделени. Ще взема влака за трета кухина в 19.00, а ти виж дали ще можеш да се уговориш с Плетнев да се присъедини към нас.
— Не разполагаме със седмици, Гари.
Ланиер поклати глава.
— Няма да се бавя чак толкова. Може би няколко часа. — Той въздъхна и се наведе напред. — Не смяташ ли, че е време да сложим край на всички тези забрани?
— Вътрешните ли? — погледна го замислено Герхард. — Не зная.
— Не ти ли се ще да научиш цялата истина?
— Разбира се. Исках да кажа, кой ще поеме отговорността за подобно решение?
— Кирчнър получи ясни инструкции, че вече не сме част от земната военна стратегия и че трябва да се оправяме сами. Защо да не предположим, че същото важи и в политическата сфера?
— Искаш да кажеш, че сега сами сме си господари.
— Тъкмо това — рече Ланиер.
— Това е като кошница с отровни змии, в която хич не ми се ще да бъркам.
— Добре де, аз ще поема отговорността за първото решение. Библиотеките вече не са затворени, а информацията, която се съдържа в тях, може да е достояние на всеки.
— Дори на руснаците?
— Дори на руснаците, ако се съгласят на мирни преговори — потвърди Ланиер. — Аз ще науча руски, ти подготви обстановката за преговори, а после ще им предложим равен дял от това, което е останало.
— Кирчнър никак няма да хареса идеята, копелдаците да се скачат с нашия док. Нито пък ще му се понрави това, че споделяме с тях всичко.
— Кой завежда вътрешната сигурност? — натърти Ланиер. — Всъщност, имаме ли друг избор?
Когато Патриша се събуди отново, кабината тънеше в полумрак. Лицето й бе прилепено към прозореца. На повече от двадесет километра под нея, повърхността на коридора беше черна и набраздена. На места се виждаха тесни и дълги клисури с назъбени лъщящи краища, напомнящи на исполински по размери рани.
Тя се обърна и огледа кабината. Олми се полюшваше в мрежа от мъждукащи сини и зелени светлинки. Тук-там между светлинките бляскаха слаби искри, а вътре в мрежата, тялото бе обгърнато от фосфоресцираща зеленикава пелена.
Силата на притегляне в кабината бе достатъчна, за да определи къде е „горе“ и къде — „долу“. Тя се измъкна от покривката и протегна ръка към мрежата от светлини, сякаш за да се увери дали е материална. Но още преди пръстите й да я докоснат, нечий глас я спря.