— Моля, не го събуждайте. — Олми стоеше в средата на кабината, пред пулта. Патриша премести поглед от тялото в мрежата към него. — Аз съм само частичен заместител на личността му, нещо като упълномощен дух. Олми почива, отдаден на талситова медитация. Ако желаете да обсъдите нещо с него, моля, обърнете се към мен.
— А вие какво сте? — попита Патриша.
— Нали ви обясних — упълномощен дух. Докато Олми отдъхва, аз изпълнявам онези функции, които не изискват физическото му присъствие. Самият аз не притежавам материална субстанция. Аз съм само едно изображение.
— Уф — тя се намръщи и го огледа внимателно. — А той… какво прави? Какво е станало с него?
— Талситовата медитация е състояние, при което умът се заобикаля от приносители на талситова информация. В момента тялото му се пречиства от замърсители, а умът му си отдъхва и се подготвя за напрегната мисловна дейност. Талситовата информация подобрява, реорганизира и стабилизира мисловните функции. Тя е нещо като вашето сънуване.
— И вие сте само един запис?
— Не. Аз съм свързан пряко с неговия мисловен процес, но по такъв начин, че да не нарушавам състоянието му.
— А къде е… — тя едва се сдържа да не каже „призракът“. Погледна назад, към плосклоглавото, превито на койката същество, което не откъсваше от нея широките си, блестящи и немигащи очи.
— Здравейте — произнесе то с мелодичен тон.
Патриша преглътна и кимна.
— Как ви беше името?
— Нямам име. Аз съм франт.
— А кой пилотира?
— За момента корабът се пилотира сам. Вероятно и вашите летателни апарати са способни да го вършат.
— Да. Разбира се — тя се обърна към изображението. — Защо се е променил коридорът?
— Преди много векове тук е имало война. Повърхностното покритие, докарано допълнително в Пътя — коридора — е било унищожено. На места можете да видите самата субстанция на Пътя.
— Значи война? — Патриша втренчи поглед през прозореца към опустошения пейзаж.
— Да, в районите където джартите бяха окупирали пътя. Стигнали са дотук от няколко врати, разположени на триста километра по-нататък. Сега тези врати са затворени или постоянно регулирани. Но на времето, когато Аксисград направил опит да премине по тези места, джартите оказали яростна съпротива. Накрая все пак ги изтласкали, а този участък от пътя бил опустошен и затворен.
— Аха. — Тя се облегна назад и загледа блещукащите около Олми светулки. Очите я смъдяха, гърлото й беше съвсем пресъхнало, боляха я всички мускули. — Сигурно съм плакала — рече тя.
— Спахте дванадесет часа — информира я франтът. — Изглеждахте съвсем спокойна. Постарахме се да не ви пречим.
— Благодаря ви — кимна тя. — Аксисград — това е където отиваме, нали?
— Да — рече франтът.
— И какво ще стане с мен там?
— Ще ви посрещнат с почести — отвърна изображението на Олми. — В края на краищата вие сте от нашето минало и притежавате необикновен ум.
— Аз… не обичам шума — прошепна едва чуто Патриша. — Освен това, искам да се върна обратно и да помогна на моите приятели. Те имат нужда от мен.
— Ролята ви там не е ключова и затова решихме да ви измъкнем от потенциалните опасности.
— Но въпреки това, бих желала да се върна. Искам да знаете, че ме отвеждате против волята ми.
— Съжаляваме за това. Ще си постараем всячески да облекчим страданията ви.
Патриша сметна, че няма смисъл да спори с един дух, пък бил той или не бил упълномощен. Тя обгърна раменете си с ръце и се загледа в зловещо озъбения пейзаж далеч под нея. Трудно й беше да възвърне същите чувства, които я бяха вълнували преди да влезе в летателния апарат. Наистина ли искаше да се върне? Имаше ли въобще нещо на този свят, което да заслужаваше каквито и да било усилия?
Да, Ланиер. Той чакаше помощ от нея. Тя бе част от неговата група. Ами Пол, родителите й? Мъртви. Усещаше писмата им, сгънати във вътрешния джоб на комбинезона, извърна се и потърси с поглед чантата с процесора и компанела. Бяха си на мястото.
Сосницки умираше. От петимата батальонни фелдшери само двама бяха достигнали във втора кухина и те нямаха никакво намерение да крият истината от генерала. Когато Мирски доближи дърветата, единият от тях, дребен на ръст, плешив, с белег по цялата дължина на лицето, го отведе встрани.
— Генералът има вътрешни увреждания — най-малкото разкъсан далак. Не разполагаме нито с кръв, нито с плазмозаместители, нямаме и условия, за да извършим каквато и да било операция. Той ще умре до час, най-много два… як е, но не е свръхчовек.