Сосницки лежеше върху легло, стъкмено от раници и платнища. Мигаше често и лицето му изглеждаше мъртвешки бледо. Мирски коленичи до него и генералът го хвана за ръката. Хватката му беше изненадващо силна.
— Май костите ми са станали на шрапнели, другарю командир — изстена той. — Както ми докладваха, от „Зев“ и „Нев“ няма и следа. — Лицето му се изкриви в мрачна гримаса и той се закашля мъчително. — Намислил съм да ти окажа чест, за която не съм съвсем сигурен, дали ще си ми благодарен, полковник Мирски. Трябва ни дивизионен командир. Единственият след мене по чин е Виелгорски, но не искам да ме замества политически офицер. Ето защо ти предстои доста голямо повишение, макар че не е изключено онези на Земята да не го одобрят, стига да научат за него. Но от друга страна, ако това, което чух е вярно, май никой на Земята няма да го е грижа. Имам свидетели — ето, Белорезки е тук, а и ще потвърдя повишението ти пред другите батальонни командири по радиото, преди да умра. Трябва да действаме бързо. Произвеждам те в чин генерал-лейтенант. Ето ти моите петлици. — Той изсипа в шепата на Мирски две метални звезди и обозначенията. Лицето му се изкриви от болка. — Това може да ти създаде проблеми… с някои от останалите. Но такава е волята ми. Имам ти пълно доверие, генерал Мирски. Ако това, което твърди командирът на ескадрилата, е вярно — а изглежда напълно възможно — тогава трябва да преговаряш. Не е изключено да сме последните руснаци на този свят… А всички други да са изгорели. В огъня. — Той се закашля отново. — Но дотогава дръж позициите. Всъщност, кой съм аз да ти казвам какво трябва да правиш? Сега ти също си генерал. Моля те, поискай от Белорезки да донесе предавателя.
Белорезки ги доближи с гневно и объркано изражение на лицето. Не знае как да се обръща към мен, помисли си Мирски. Генералът обяви за решението си в ефира. Белорезки побърза да вметне, че ретранслаторите в прохода са извадени от строя, но въпреки това Сосницки настоя да завърши предаването.
— Сега вече и американците знаят, че имате нов командир — рече той. Само след няколко минути изпадна в кома.
Трябваше да мине още известно време, преди Мирски да осъзнае случилото се. Реши, че ще е най-добре да продължи от там, докъдето бе стигнал, ето защо се върна при бетонното укритие и проведе кратък разговор с Гарабедян.
Въпреки, че сам бе определил срока за атаката, Мирски не предприе нищо след изтичане на първия час. Осъзнаваше, че подобен ход е самоубийствен. Истината бе, че в началото все още се надяваше някоя от товарните ракети да премине през блокадата, но надеждата бързо угасна, а с нея угасна и желанието да продължава щурма.
Генерал-майор Сосницки както винаги беше съвършено прав.
От самото начало задачата беше крайно рискована. И ако това, което врагът твърдеше, бе истина (а и командирът на крилото Плетнев не беше човек, който би излъгал сънародниците си, само за да спаси кожата) — та ако беше истина, тогава победата беше невъзможна.
Приближи се Гарабедян, с тубичка хранителен разтвор в ръка. Мирски му махна да го остави на мира.
— Трябва да ядем, — възрази Гарабедян — другарю генерал.
Мирски го погледна намръщено.
— Защо? Каква полза? Ще ни държат тук докато измрем от глад, или докато се нахвърлим върху тях като изгладнели лисици. Не виждаш ли, че сме в безизходица?
Гарабедян вдигна рамене.
— Добре де.
Мирски обърна гръб на своя доскорошен заместник, после, за своя изненада, протегна ръка и размърда пръсти.
— Дай тубичката, копеле такова. Ще я изядеш цялата.
Гарабедян се ухили и му подаде тубата.
— Гадно е — изръмжа Мирски след като изстиска част от разтвора в устата си. — Мирише на лайна.
— По нашия край викат на кренвиршите лайна, но това не пречи да се бият за тях, като ги пуснат в магазина — рече Гарабедян. — Какво си увесил нос?
— Бях привързан към Сосницки — призна си Мирски. — А той взе, че ме направи генерал.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Ланиер спря в средата на тънещата в сумрак библиотека. От месеци не беше сядал пред хромираните капки върху постаментите. Честно казано и сега нямаше особено желание. Усещането не беше от най-приятните, но пък от друга страна като че ли всички досегашни проблеми бяха възникнали именно заради това място.
Трима морски пехотинци, въоръжени с лазерни пушки и автомати „Узи“ пристъпваха неспокойно зад него. Герхард бе настоял да го придружи охрана, в случай, че руските спецназовци решат да проникнат в някоя от сградите.
Той закрачи между креслата и избра същото, на което на времето се беше спряла Патриша. Огледа за миг просторния, безлюден площад, после седна и отвори капака на пулта. Натисна един от символите и на екрана изплуваха серия от въпроси. Библиотеката все още се обръщаше към него на разбираем английски от двадесет и първи век. Може би го помнеше, може би знаеше кой е — кои са всички и какво търсят тук.