Выбрать главу

— Ланиер и двама от моите хора ще чакат на другия край на моста веднага след като стигнем до разбирателство с офицера, който командва силите на руснаците във втора кухина — каза Герхард. — Ланиер е научил руски. Въпреки това, смятаме, че ще е добре да го придружава някой от руската научна група.

Плетнев стисна устни и промърмори нещо, което останалите не можаха да разберат. Сетне запита на доста поносим английски:

— Моля, има ли тоалетна? Цяла седмица прекарах в скафандър.

Приклекнал до Мирски, Белорезки слушаше внимателно предаваните по говорителите инструкции за прекратяване на огъня.

— Трябва да си отваряме очите — рече той и поклати глава. — Не знаем какво може да са намислили.

Мирски не реагира. Той изслуша съобщението докрай, после нареди на Гарабедян да го сведе до до знанието на всички войници от батальона.

— Плетнев ще е тук след час — промърмори той, докато вадеше цигара от пакета, подаден му от Гарабедян. — Тогава ще си поговорим с него. Ако наистина е вярно това, което твърди, остава ни само един изход — до преговаряме.

— Не бива да отстъпваме от нашите принципи — заяви мрачно Белорезки.

— Кой е казал, че ще отстъпваме? — озъби се Мирски. Дразнеше се от всеки жест, от всяка дума на тази жалка марионетка със злобно стиснати устни и нервни движения.

— Ако Плетнев говори истината, — продължи Белорезки — тогава ние трябва да издигнем преден пост на революцията точно тук, на Картофа.

— Наричат го Камъка — подметна Гарабедян.

— Картофът — повтори натъртено Белорезки и впи поглед в него.

— Никой не спори с теб — намеси се Мирски, но съжали, че проявява търпение.

— Трябва да бъдем равни партньори в това начинание.

— Само че всички жени са при тях — отбеляза Мирски. Белорезки го погледна така, сякаш бе казал нещо мръсно.

— Така ли? Другарю генерал, не виждам каква връзка има…

— Не можем да се върнем у дома — Плетнев е прав — обясни Мирски. — А за да пребъдат идеите на революцията… ще ни трябват жени. Мисля, че е очевидно.

Белорезки нямаше какво да каже.

— Може би в нашата научна група… — предложи Гарабедян.

— Повечето са мъже — прекъсна го Мирски. — Не помниш ли инструктажа? За Картофа подбираха само най-известните. Застаряващи академици и техните главни асистенти. Жените са не повече от петнадесет. Разпредели ги сега на седемстотин войници. — Той се засмя и смачка току що запалената цигара в бетонната стена.

Облегнат на същата стена, Белорезки разглеждаше почернелите си ръце, подпрени на коленете.

— Не всичко в Русия е било унищожено — рече замполитът. — Има бункери, подземни градове. Сигурен съм, че знаете за тях, другарю генерал…

— Не зная нищо, което не трябва да зная — каза Мирски. — Не се интересувам и от слухове.

— Но секретните хангари в Подлипки, хеликоптерите, самолетите в постоянна готовност… уверен съм, че генералният секретар, военният министър…

— Възможно е — побърза да се съгласи Мирски, само за да го накара да млъкне.

— Те сигурно ще се свържат с нас — продължаваше Белорезки с блеснал поглед. — Ние трябва да разполагаме със собствен канал за връзка. Решим ли да преговаряме, ще настояваме…

— Вече помислих за това — каза Мирски. — А сега, ако обичаш, млъкни. Трябва да обмисля доста неща, преди да пристигне Плетнев.

Камионът се носеше с грохот по пътя, край набързо издигнатите укрития от мрежа и стълбове, довлечени чак от лагера на учените. Наоколо се мяркаха десантчици в арктическа униформа, някои от тях още не бяха свалили шлемовете на скафандрите. Самите скафандри бяха захвърлени в южния край — близо до мястото където бе стоварен парашутният десант — заедно с телата на убитите и вече ненужните парашути.

— Не съм виждал акция с подобни мащаби — произнесе с безизразен глас Плетнев. — През целия си живот.

Майор Анековски — представителят на руснаците в първа кухина — обърна тъжните си очи към прозореца и разроши с ръце рижавата си коса.

— Аз пък се радвам, че останах жив — заяви той.

Лейтенант Рудолф Джагър преведе шепнешком на двамата морски пехотинци. Камионът пресече една изоставена и разрушена караулка и продължи право на север.

Застанал в северния край на моста, Ланиер погледна часовника си: 14.00. После кимна на морските пехотинци и всички тръгнаха по моста, както бе уговорено.

— Надявам се само онези да са получили инструкциите — промърмори младият сержант и погледна назад, към Александрия.