Калашников се изуми от баналността на това твърдение.
— Толкова ли сте убедени в това? — попита той подигравателно. — А не бива. Според мен в този случай положението е петдесет на петдесет. В полза на вашата версия е само фактът, че интуицията на това момиче наистина е много силна. Неслучайно тя беше информирана толкова добре за нашите действия. Ако аз трябваше да наема някого на такава работа, това щеше да е само някой сляп и глухоням. Вярно, не се знае как щеше да разпечатва служебни документи.
Вартоломей се отдръпна встрани, тъй като нямаше какво да каже, особено след стреса, в който изпадна, когато по телефона му заповядаха да организира тайното наблюдение на бившата партньорка на Лаели. Калашников помоли ангелите да не се тълпят покрай бюрото и да не унищожават уликите, извади от джоба си една лупа и се наведе над компютъра, за да разгледа гладката му повърхност. Сетне се свъси, премести лупата към бюрото, оглеждайки го съсредоточено, и се обърна към Гавраил:
— Дайте ми десет минути. Бих искал да проуча това място по-внимателно.
Архангелът мълчеше. Той сякаш не вярваше в това, което се случва, потръпваше нервно и непрекъснато въртеше глава, оглеждайки приемната на собствения си кабинет. Но погледът му постоянно се връщаше към бюрото, към онова бюро, на което сто години седеше личната му секретарка Калипсо.
На пода се търкаляше един счупен ръчен часовник във формата на лилия…
Четирийсет и втора глава
Принципът на чучхе
понеделник, 02 часа и 40 минути
Пръстът с дълъг и остър нокът докосна предпазливо стената. Неравната повърхност, която до този момент беше чисто бяла, отвърна с появата на тъмночервено на цвят петно, което започна бързо да се уголемява и да образува паяжина. Нокътят застина за кратко и подраска лекичко стената, а на тавана веднага затрептяха алени цветове, които започнаха да кръжат и да се сливат във водовъртеж. Тук-там се появяваха черни снежинки като ситни пукнатини, които се съединяваха помежду си и образуваха сложно преплетени линии на смерч. „Колко хубаво изобретение — помисли си Шефа, любувайки се на гледката. — Браво на дизайнера. Естествено, след сто години всичко това ще ми омръзне и ще трябва да правя ремонт, но засега е направо страхотно. Като стана дума за кабинета… Ами, ако просто допуснем, че аз съм герой от нечия книга? Че защо не, това е напълно възможно, защото са написани камара такива книги и дори е създаден определен стандарт. Тогава излиза, че просто няма за какво да се пише. Защото стоя непрекъснато в кабинета, понеже съм работохолик като някой японец. Трябва да се обзаведа с вила и да речем с физкултурен салон с тренажори. По принцип изобщо нямам нужда от такова нещо, но нека да ми е под ръка! Все пак авторът не може да пише непрекъснато само за един и същи кабинет.“
Шефа беше в добро отпускарско настроение, тъй като твърдо бе решил да прекара близките два или три дни на Земята. Веднага щом чу от Гавраил, че Гласа с отишъл на почивка, се преизпълни с черна завист, тъй като за щастие като представител на силите на злото можеше съвсем спокойно да си я позволи. Когато си представи много ясно почернелия на слънцето Глас с коктейл в ръка (пък макар и безалкохолен) на плажа, Шефа потръпна и осъзна, че временно трябва да тегли една майна на отклоняването на хората от правия път (те и без това се справяха много добре) и да опъне телеса на някой тропически остров. Шефа се подготвяше да излезе в отпуск вече три часа и го направи много старателно, макар и малко своеобразно. Из целия кабинет трябваше да са разхвърлени разни неща като джапанки, шапки и бански, а в средата да е раззинал огромна паст лакиран куфар — точно както постъпваше всяко мислещо същество преди отпуск. Само че не се забелязваше нищо такова. Мъдрият Шеф никога не подбираше нещата си предварително, но за сметка на това винаги се интересуваше как ще изглежда при появата си извън Града и затова разглеждаше модните журнали и старателно оформяше облика си за посещенията си на Земята. Направо мразеше филмите за себе си и не изпитваше никакво съмнение, че когато всички известни режисьори се появяха в Града, нямаше да ги остави да скучаят. Откакто съществуваше кинематографията, образът на Шефа извън Града се бе превърнал в безобразен шаблон — по принцип това беше чернокос мъж (веднъж го бяха направили плешив, което беше още по-лошо), понякога с набола брада и обилно намазана с гел коса, с костюм и с маниери на френски аристократ. Но напук на всички този път той щеше да е риж, с къси панталони и с хавайска риза. И въпреки слънцето, дори нямаше да си сложи черни очила заради принципа.