Калашников не обръщаше внимание на Малинин, който дращеше завъртулки с реактивна скорост, а от писалката му хвърчаха мастилени пръски. След като изпрати Сурен, той се върна до дивана, извади тефтерчето от горния си джоб, измъкна молива иззад ухото си и потъна в сложни изчисления. Мърморейки нещо под носа си, задраскваше написаните цифри и пишеше нови.
За разлика от Гавраил, принц Дмитрий и Вартоломей, Калашников още от самото начало не се съмняваше, че на затворничките е помагала някаква дълбоко законспирирана „къртица“ от Небесната канцелария. Това не беше трудно да се установи дори и без покушението с помощта на чашата светена вода. Просто престъпниците провеждаха твърде гладко всичките си операции, знаейки с безпогрешна точност дневния график на жертвите, измъкваха се виртуозно изпод носа на всички и се държаха твърде уверено. Те дори не спазваха кой знае каква секретност, тъй като смятаха, че след като имат толкова високопоставен покровител, успехът им и без това е в кърпа вързан. Изпаднаха в паника едва към края, когато накараха Алевтина да напише писмо на Калашников с настояване да поведе разследването в друга посока и да посочи друг човек като вдъхновител на всички убийства. Изобщо толкова много неща сочеха към този човек, че точно това накара Калашников да се усъмни много сериозно защо поема толкова голям риск? Може би нарочно? А може би точно обратното — просто някой се опитваше да го накисне? Тази парадоксална мисъл принуди Калашников да обмисли втория вариант, който изглеждаше невероятен, но в същото време напълно възможен, доколкото можеше да стъпи на земния си опит. При всички случаи момичетата имаха „свой човек“ в Небесната канцелария още от самото начало, а той използваше жадуващите за мъст убийци, играейки собствена игра, и ги слагаше на ръцете си като ръкавици, обръщайки ги в нужната посока.