Той се завъртя бързо като детски пумпал и опъна напред ръката си с меча, движейки го плавно като турски дервиш в такт с танца на разветите поли на дрехата си. В същия миг застаналият най-близо до него ангел на възмездието притисна с длан разпрания си от единия до другия край корем и започна бавно да се свлича на пода. Вторият ангел едва успя да отбие насочения право към окото му удар на смъртоносното острие, но силният ритник в корема го отхвърли настрани. Гавраил започна да се обръща към Вартоломей, но в същия миг усети страшно парене по лицето си, от което във вид на гореща пепел се посипаха веждите му, а огнената струя от юмрука на ангела го отблъсна назад като нажежена вълна. Въпреки силата на удара той не падна. Изправи се в цял ръст, разпери обгърнатите си с пламъци криле, които му придаваха вид на демон, и отвърна на Вартоломей, изпускайки два ревящи огнени стълба, които пометоха ангела като картонена кукла. Търкаляйки се, той разби стената и изхвърча като комета в коридора, обгърнат в облак от натрошена мазилка. Гавраил размаха заплашително пламтящите си криле, издигна се във въздуха, направи завой и полетя към ъгъла, където Малинин и Калашников стояха прегърнати и наблюдаваха случващото се с известно безразличие. Щом забелязаха, че ситуацията се промени, двамата приятели се втурнаха на различни страни и го направиха тъкмо навреме, защото „божествената сила“ се заби точно между тях. Сградата се изпълни с дим, пердетата и мебелите горяха. Малинин сграбчи един стол, запрати го към прозореца, стъклото се строши, а столът изхвърча навън.
— Ти си пълен тъпанар! — кресна Калашников на Малинин. — По-добре да го беше хвърлил по Гавраил! Ние няма как да се задушим!
— Виноват, ваше благородие! — извика в отговор казакът и изведнъж застана на четири крака и се понесе пъргаво като маймуна към съседната стена, където висяха почетни грамоти, медали и различни награди на собственика на кабинета. Гавраил се спусна малко по-ниско, смени траекторията и полетя след него, пляскайки с криле като гигантска птица и размахвайки острието на меча.
Малинин стигна до втория стол, хвана го сръчно, понапъна се и го метна право в главата на приближилия се Гавраил. А той се стовари с грохот на пода. Кадифените тапети горяха, а пламъците стремително се разпространяваха из целия кабинет. Към поваления архангел странично пикира втори ангел на възмездието, но той отстрани парчетата от натрошения стол от разбитото си лице и както си лежеше на пода, замахна с меча успоредно на паркета. Острието му разряза сухожилието на ангела над петата, той падна на колене и в този момент Гавраил, който вече бе скочил на крака, се завъртя като дервиш. Чу се удар и къдравата глава на ангела на възмездието тупна на паркета с разкривена от гняв уста.
— Е, хванахте ли ме, земни кутрета? — озъби се хищно Гавраил, намести по-удобно дръжката на меча в ръката си и прецени ситуацията. Малинин плъзна поглед из стаята, търсейки още един от тежките столове.
— Не-не — размаха обгорения си пръст архангелът и вдигна меча.
Нов още по-мощен от предишния пламък го блъсна в гърдите — в процепа на разбитата стена, изтръсквайки мазилката от перата си, стоеше Вартоломей. От изненада Гавраил изпусна меча, изтърколи се на разстояние и настървено започна да гаси пламъците по почернелите си криле. Той бързо осъзна колко съществена загуба е претърпял. Към „божествената сила“ се втурнаха едновременно от четири страни — Гавраил, Калашников, Малинин и Вартоломей. Двама от тях се носеха по пода, а двама — във въздуха. Казакът се оказа най-бърз от всички. Той грабна меча за ефеса, но не успя да го удържи, тъй като Гавраил пикира от тавана като ястреб и ритна с всичка сила Малинин в челюстта. Той отхвърча, преметна се през димящото бюро и падна, удряйки силно тила си. В същия момент в Гавраил се заби Вартоломей. Трошейки крилете си, двамата паднаха на пода право върху меча, като в същото време ангелът на възмездието притисна острието му с гърба си. Гавраил сграбчи с една ръка Вартоломей за хитона, а с другата го удари в брадичката и тутакси нададе вой, тъй като ангелът бе успял да отхапе от ръката му. Той налагаше архангела с юмруци в ребрата и забиваше коленете си в гърба му, опитвайки се отчаяно да събори ездача си.
Калашников скочи върху Гавраил отзад, сграбчвайки го за крилото с такава сила, че се чу пукане, а архангелът изкрещя от болка. За миг остави Вартоломей на мира и заби пръст под реброто на Алексей. От този безобиден жест на Калашников му притъмня пред очите. „Проклета телекинеза!“, успя да си помисли, отново прелетя през цялата стая и се стовари в ъгъла, където лежеше преди малко. Дрехите по него тлееха, а натъртеното му при падането тяло се раздираше от нечовешка болка.