Настя, която наблюдаваше тази идилия от прозореца на хотелската си стая, се усмихна и дръпна пердето. Виж ги ти! Шушукат си, само дето не се прегръщат и поркат заедно. Играят шах. Сега вече й беше ясно защо не извади късмет тази вечер. Вече не останаха нормални мъже, навсякъде имаше само такива… Йеесееееесесссссссс! Значи за нея като за жена далеч не всичко бе изгубено, просто трябваше да свали някакъв истински мъж. А в тази тъжна вечер за този изключително симпатичен мъж нямаше да е подходящ дори и някой супер фотомодел заради несъмнената причина, която видя през прозореца. А пък тя рева и след това през нощта се натряска до козирката като пълна тъпанарка.
Танцувайки под звуците на клипа на „Modern Talking“, който се въртеше по телевизията, зарадваната Настя започна да се приготвя, за да отиде на закуска.
Четирийсет и осма глава
Любов
понеделник, 9 часа 00 минути
Ангелът със синя униформа от сукно мърмореше досадно, подрънквайки с връзката ключове:
— Не се приближавайте повече от десет сантиметра един от друг… Не се докосвайте с ръце… Не давайте нищо един на друг… Не се целувайте… Не се прегръщайте…
— Чух вече! — каза злобно Калашников. — Стига си ми повтарял.
Той беше страшно ядосан, че му се наложи да чака цели четири часа, докато подпишат всички документи, за да го пуснат при Алевтина. Поискаха му оригинална бележка от местоработата, отпечатъци от пръстите и стъпалата, гипсова отливка на ушната му мида, две попълнени анкетни карти с печатни букви на арамейски език (за това му помогна принц Дмитрий), застраховка, справка за финансовото му състояние в Града, снимки, на които в едър план да се виждат очите му, и официална покана от представител на Небесната канцелария. Анкетните карти разстроиха окончателно Калашников, особено въпросите „Възнамерявате ли да влезете на територията на вилата с цел да извършите плътски грях?“ и „Участвали ли сте някога в разрушаването на офиси на Гласа на Земята?“ Райската бюрокрация се показа в целия си блясък и дори Вартоломей, в чиито ръце бяха преминали правомощията на Гавраил, не можа да ускори нещата. Той само закара лично Алексей до вилата, в която бяха завели Алевтина, и тактично каза, че ще го изчака в колесницата. Малинин вече бе отишъл в квартирата им да се наспи.
Ключът се превъртя в ключалката и вратата най-сетне се отвори. Стиснал в разтрепераните си от нетърпение ръце букет от четен брой рози, Калашников тутакси се прости със злобата и беса си и влезе плахо в голямата стая, боядисана в унил бледосин цвят, с който вече бе свикнал. Подът и таванът бяха в същия цвят. Прозорци нямаше. Стаята беше съвсем гола, а разделителната линия и двете забити за пода табуретки от двете й страни придаваха мизерен вид на обстановката. Възрастният ангел отново избоботи, че трябва строго да спазват правилата, и затръшна силно вратата. Калашников вдигна очи от разделителната линия и замря.
НА ДРУГИЯ СТОЛ, ВПЕРИЛА ПОГЛЕД В НЕГО, СЕДЕШЕ АЛЕВТИНА.
Сърцето му се вледени. Тя изглеждаше точно както през онзи ден, когато в последната сутрин от живота й на Земята той тръгна на работа. Тъжна, с разпусната коса, бледа от нощното недоспиване (все пак беше бременна втори месец) и изумително красива. Тъй като не виждаше стола, той седна до него на пода, без да сваля очи от лицето на Алевтина.
И двамата мълчаха, от тази тишина ги обземаше страх.
— Любов моя — каза Алексей и осъзна, че не изрича нищо, тъй като гласът му бе изчезнал.
— Любов моя — повтори Алевтина. — Льоша, нежност моя единствена.
Калашников усещаше, че в гърлото му се надига буца, а очите му се пълнят със сълзи. Алевтина се разплака. Изражението на лицето й изобщо не се променяше, но от очите й като поточета се стичаха едри прозрачни капки. Внезапно една тревожна бръчка проряза челото й.
— Льоша, ама аз вече съм чувала някъде това — каза тя. — Прочетох го в един трилър. Да не би нарочно да си зубрил цяла нощ тая тъпия, че да ми направиш впечатление?
— Ами ти? — измъкна се Калашников. — И твоята фраза е от същата книга.
— Да — смути се Алевтина. — Знаеш ли, десетки години си представях тази наша среща с всички подробности, казвах ти хиляди думи, сигурно вече съм научила всяка от тях и се е забила като трън в сърцето ми. Но когато те видях, забравих всичко. Чуваш ли музиката. Това е Рахманинов… Нашата песен, Льоша.