Калашников се заслуша и наистина долови, че в ушите му звучи тиха прекрасна музика, изпълнявана най-вероятно на великолепна антикварна цигулка.
Той рязко се обърна.
— Какво търсиш тука, говедо? — попита топло Калашников цигуларя, който стоеше зад гърба му. — Махай се оттук, иди да свириш на друго място, чуваш ли?
— Да, но Вартоломей ми нареди… да е по-романтично…
— МАРШ НАВЪН! — изкрещя той.
Когато пребледнелият от уплаха цигулар изхвърча през вратата като попарен, той отново погледна Алевтина в очите. Оправяйки косата си, тя се усмихваше през сълзи, а устните й се извиваха от едва сдържан смях.
— А ти си си все същият, Льоша… Добър си с хората… Залови ли ГИ?
— Кого? — не разбра Калашников. — А, онези ли… Да, разбира се. Кога се е случвало да не съм залавял когото трябва? Естествено, че ги спипах като зайчета.
— И аз това гледам — цялото ти лице е в синини, както винаги, когато се прибираш от работа вкъщи. Оная глупачка ме накара да ти напиша писмо — засмя се тихичко Алевтина. — Много е смешна… Мислеше си, че ще зарежеш разследването заради мен… Само че аз те познавам… Затова най-спокойно го написах.
— Разбрах го — кимна с усмивка Калашников. — Аля, майната им на всички тия. Не искам да говоря за това. Да пукнат дано и пет пари не давам, че тук тази фраза няма никакъв смисъл, чуваш ли? Не мога да повярвам на очите си, че те виждам.
— И аз също — кимна покорно Алевтина. — Да не би да сънуваме?
— Възможно е — потвърди с готовност той. — А в действителност сме се напушили, седим и ядем пасти с марихуана в Амстердам.
Внезапната догадка го прониза болезнено. И той я погледна тревожно в лицето.
— А къде… къде е детето ни? Нали ти беше… Нали в онзи момент ти беше… Ти…
— Да — прошепна Алевтина. — Душите на неродените деца тук стават ангели, не знаеш ли това? В момента той е на Земята в служебна командировка. Много искаше да дойде, за да се види с теб, но не успя.
— ТОЙ ли? — уточни Калашников и се почувства толкова щастлив, колкото се бе чувствал само веднъж в живота си като малък, когато го забравиха в една сладкарница. — Виж го ти него, прилича на баща си. Работата е на първо място.
Без да се наговарят, те станаха едновременно, приближиха се бавно един към друг и спряха точно до разделителната линия. Щастието им бе разделено на две равни половини от лента с жълт полицейски надпис do not cross. Зад вратата нещо тревожно тракаше и шумолеше. Но и двамата знаеха, че каквото и наказание да ги очаква впоследствие, линията вече не съществуваше. Тя изчезна в мига, когато Алевтина докосна с ръка лицето му като порив на вятъра.
— Аля — каза Калашников.
— Льоша — отвърна Алевтина.
Той я хвана за ръката и установи, че пръстите й са същите, както ТОГАВА — топли и живи. Калашников ги целуваше и търкаше бузата си в нейната като кученце. Алевтина го прегърна през врата и застена високо, сякаш изпитваше силна болка.
Шумът зад вратата се засили.
— Не мога — каза твърдо Алевтина. С неподозирана сила тя разкъса копринения си хитон и прекрачи падналата на пода дреха. — Нека това стане сега, Льоша. Нека да го направим. След това ще отида в Ада, така ли? Не ми пука.
— Не ми пука — отвърна като ехо Калашников, сграбчи я в прегръдките си и полудял от аромата на кадифената й кожа, впи устни в нейните. Розите се пръснаха по пода.
Привлечен от неясните звуци, които се разнасяха от стаята, възрастният ангел докуцука лениво до вратата и погледна през шпионката. Онова, което видя, го накара да изпусне ключовете и да потръпне, обзет от първобитен страх. Старецът натисна дръжката, но тя не поддаде. Явно предвидливо бяха затиснали с нещо вратата от другата страна. Изпаднал в паника, ангелът забарабани по желязната й повърхност, но не само, че не му отвориха, а по всичко личеше, че нямаха и намерение да го направят. Задушавайки се от ужас, ангелът се втурна по коридора и излезе на площадката пред входа на вилата. Наблизо в колесницата седеше Вартоломей, разлистваше неизменните „Жития на светците“ и току поглеждаше към ръчния си часовник.
— Какво има? — попита той учудено изплашения ангел.
— Там… Там… — задъхваше се ангелът. — Там те… Право на пода… Такива неща… Трябва да обявим тревога… Кошмар… Как изобщо посмяха… Това е прелюбодейство…
Вартоломей прихна и прикри устата си с ръка, но осъзна, че не може да се сдържи, отпусна се назад на седалката и смехът му се разнесе като гръмотевица. Ангелът облещи жално очи. Явно началникът не му вярваше.