— Слушал съм тези слогани още когато бях ученик — смръщи се Вартоломей. — Както и да е, нека си стоят. И какъв е рейтингът на Гласа?
Всички замълчаха. Чу се как някой нервно преглътна.
— Незадоволителен — закашля се същият ангел, който седеше най-близо до него.
— Да не е паднал? — развълнува се Вартоломей. — Да, това не е добре. Дали да не покажем на праведниците нашата грижа за тях? Нали по плажовете има колкото щеш палми с банани и фурми… Сигурно трябва да посадим рамбутани и манго, та предлаганият избор на райски плодове да стане по-голям. Нали си спомняте, че ако не бяхме подобрили това направление, праведниците и досега щяха да се хранят само с ябълки.
— Не, за щастие рейтингът му не е паднал — успокои го ангелът. — Но и не се е повишил! Колкото и да се мъчим, все си остава на ниво 100 процента.
Вартоломей забели очи към тавана.
— Ти идиот ли си? — попита нежно.
— Да — отвърна незабавно ангелът, тъй като не намери душевни сили да се противопостави на новия, неизвестен и точно затова опасен началник.
— Личи си — продължи да витийства Вартоломей. — Как е възможно физически да повишиш един рейтинг повече от СТО ПРОЦЕНТА? Ако ще да пукнеш, той пак няма да е в състояние да се покачи дори и с една стотна! Вие тук с акъла си ли сте, момчета?
— Но ние се стараем — пребледня ангелът. — Най-важното е да се стремиш към най-доброто, нали така? Креативът и колегиалната солидарност помагат да се постигне невъзможното. През последните хиляда години ние винаги се нагърбваме с по-големи отговорности, за да повишим рейтинга на Гласа до двеста процента. Дори получавахме награди.
— За постигнат резултат ли? — учуди се Вартоломей.
— За старанията — коригира го ангелът. — Следващата седмица имаме семинар на тема „Какво направи ти за повишаването на рейтинга на Гласа?“. Ще се съберат представители на всички райски острови. А след това ще се състои аналитичен симпозиум по темата за изоставането в политическите технологии и проучването на методите на конкурентите. А след това…
Вартоломей вече не го слушаше. Той затвори очи и се отпусна върху облегалката на сребърното кресло. „Дано Гласа се върне час по-скоро — помисли си горестно. — До обяд ще полудея тук, честна дума.“
Без да обръща внимание на състоянието на шефа си, ангелът продължаваше бодро да чете от едно листче мъдри наименования и мащабни цифри. Насъбралите се аплодираха. В очите им грееше невиждан ентусиазъм.
Петдесета глава
Мотрисата
понеделник, 12 часа и 48 минути
Върху разстлания право на перона на гарата и покрит с мазни петна вестник „Мъртвешка правда“ под наклон бе сложена най-голямата от трите манерки на Малинин, които райските митничари най-любезно му върнаха на излизане от Небесната канцелария. Тя беше подпряна върху две доста посмачкани пластмасови чаши, които излъчваха неземен аромат. До тях имаше останки от пушена платика, успешно разменена при местните китайци срещу един испански дублон. Престарелите високоговорители на гарата предвещаваха пристигането на градската мотриса и дрезгаво озвучаваха песента „Evil Eyes“ на групата „Savage Circus“, а от тресящите се тонколони хвърчаха прахоляк и паяжини.
С изражение на Цезар, който влиза в Рим, съпроводен от писъците на поклонниците си, Малинин погълна наведнъж поредната порция шльокавица.
Смачканото му от безсънието и разкрасено с пожълтели синини лице грееше от екзалтирана радост като на девойка по време на концерт на „Бийтълс“. А Калашников просто бе застинал с чаша в ръка и гледаше безизразно в пространството. Той не мърдаше вече от десет минути и затова Малинин го побутна по рамото.
— Какво? — потръпна Калашников.
— Ами такова — посочи му към манерката Малинин.
— А, е да. — Алексей пресуши чашата си и придоби предишния си вид.
Малинин напълни отново чашите и се почеса лекичко зад ухото. Един въпрос го измъчваше вече няколко часа, но той все не дръзваше да го зададе.