Изрисуваният с графити чак до покрива влак спря на перона, бълвайки пара, от високоговорителите зазвуча „Рамщайн“, а кондукторите — бивши есесовци, се разкрещяха с металически гласове: „Шнелер!“ Първата редица пътници веднага се опита да нахлуе във вагона, но онези, които напираха зад тях, ги притиснаха. Завърза се битка. Хората завземаха дефицитните места с бой.
— Защо стоиш? — попита Калашников. — Хайде, тръгвай, че пак ще си проправяме път по глави. Май си отвикнал от тези неща в Рая.
И той закрачи бързо към влака, без да изчака Малинин. А унтерофицерът го погледна саркастично и се усмихна като Горгона.
— Да бе, да — каза тихичко. — Няма да има ли? Ще видим тая работа…
До него спряха двама души. Единият беше небръснат, облечен в смачкан, но скъп сив костюм и видимо се тревожеше, впил очи в листчето с печат, което стискаше в лявата си ръка. Другият — възрастен мъж с военна униформа, чиито пагони бяха откъснати, потупа ободряващо колегата си по рамото и му каза нещо. И само след миг мъжът със сивото сако се устреми да щурмува влака, а неговият приятел му махна тъжно с ръка и тръгна бавно назад. Малинин се покашля, бутна фуражката си на тила и, въртейки енергично лакти, буквално се впи в разгорещената ревяща тълпа от бъдещи обитатели на Града…
Епилог
Озъртайки се по навик, Руслик сръчно свиваше един як джойнт с хартията, която бе отмъкнал от къщи. Колян, който седеше на пейката, не откъсваше очи от него. Преди два дни чичото на Руслик пристигна от Таджикистан с подаръци. Руслик прокара език по обратната страна на хартията, залепи професионално джойнта и го подаде на Колян. Той зашари по джобовете си, търсейки запалка, а Руслик измъкна иззад ухото си приготвения предварително коз. Сивото облаче обгърна приятелите, те си дръпнаха по два пъти и полегнаха на пейката пред входа. И двамата усетиха приятен световъртеж. Редките среднощни минувачи бързаха покрай тях, без да обръщат внимание на двете напушени момчета, пък и те също нямаха на какво да обърнат внимание. Срещу тях се възправяше само една олющена панелна сграда, пред която всяка събота пристигаха скъпи вносни коли, а от лъскавите им недра небрежно излизаха лустросани пичове, окичени с мобилни телефони и със злато. Но какво ставаше в самата сграда не знаеха нито Руслик, нито Колян. Пък и всъщност не искаха да знаят.
Колян всмукна дълбоко от коза. Обаче внезапно се задави и сръга приятеля си в ребрата.
— Пич, скивай какво парче… Мога да й се отдам за една чаша айран…
Към панелната сграда крачеше една късо подстригана красива блондинка с покрито със скъп грим злобно лице, облечена с дълъг черен шлифер. Руслик подсвирна възторжено, но блондинката не се обърна, както би постъпила всяка жена на нейното ниво. След като обсъдиха как сега биха я таковали, къде, колко и на кое място, приятелите изпуснаха небрежно лилав дим.
Раел почука на вратата по уговорения начин — точно така, както беше написано на листчето, което беше в чантата й. Сетне почака малко, почука още веднъж, но в обратния ред и чак след това натисна бутона на звънеца. Чу се изщракване на резе и през пролуката надникна тлъста баба по халат.
— К’во има? — попита тя. — Картофи ли продавате? Не ща.
— Вие ли сте Ема Прокопиевна? — усмихна се очарователно блондинката. — Препоръча ви — последваха няколко думи, изречени с кадифен шепот… — Той каза, че точно при вас мога да намеря онова, което ми трябва… Трябва ми сега…
Старата жена цъкна недоволно с език, без да сваля веригата от вратата.
— Обикновено момичета не ме търсят за тая работа… А пари имаш ли? Надявам се, че са те предупредили, гълъбче, че тия забавления струват МНОГО скъпо.
Вместо да отговори, блондинката хвърли с небрежен жест пачка зелени банкноти на старицата. Тя ги улови във въздуха и се задави от възхищение, тъй като възнаграждението беше щедро.