Опитният сервитьор с бял костюм почука внимателно на вратата: „Поръчвали ли сте плодов нектар, сър?“ „Да-да, оставете го тук, моля.“ Все пак пластмасовата карта беше хубаво нещо. До този момент му се налагаше да тръгва в отпуск с придружител, който навсякъде плащаше вместо него, тъй като според неписаните правила Гласа нямаше право да се докосва до истински пари. Гавраил смяташе това за отживял анахронизъм. Да, може би сега древните традиции изглеждаха смешни, но всички забравяха, че точно те заложиха основите на съвременното общество. Просто беше вредно на хората да се дават технологични нововъведения, тъй като тяхната специфика се състоеше в това, че те ВИНАГИ ги използваха неправилно. Не, той изобщо не смяташе, че всички на Земята до ден-днешен трябва да ходят с животински кожи и със секири, но… Ето на, той дари на хората интернет, за да общуват по-бързо. И какво стана? Най-посещавани в мрежата бяха безплатните порнографски сайтове. А когато им подари изобретението „бензин“, за да се движат с превозни средства, дори и през ум не му минаваше, че ще се намерят хиляди хора, които ще намъкнат найлонови торби на главите си и ще дишат въпросния бензин, докато получат разтърсващи видения.
Гласа отпи от разхладителния нектар. Оставаше му само да се надява, че този път е избрал нормално време за отпуската си. А имаше повод да се притеснява, тъй като миналия път замина само за една седмица през август 1939 г. и — хоп! — след три дни Хитлер започна Втората световна война. Гавраил се шашардиса и не знаеше какво да направи, тъй като до този момент нито веднъж не бе попадал в такива ситуации. Малко преди отпуската му един ангел дори му представи докладна с предложение да уволни заместника си и да назначи друг… Но Гласа реши да изпрати докладната в архива и да предостави последен шанс на Гавраил. Защо не отмени отпуската си ли? Изключено. Почивката беше елементарна необходимост и за целта той измисли уикендите — мюсюлманите почиваха в петък, евреите — в събота, християните — в неделя. Добре поне, че преди да остави Гавраил да стопанисва селенията, уреди всички спорни въпроси — през следващата половин година не се канеха да бомбардират Иран, гладът в Судан беше предотвратен, макар и трудно, но успя да овладее поскъпването на нефта до 250 долара. В този момент нямаше други сериозни геополитически проблеми. Тайничко Гласа се надяваше хората да се научат да се справят без него, но те все не успяваха. Ако махнеше войнствеността и жестокостта, атеизмът по принцип беше прекрасно нещо. Щом земните обитатели бяха уверени, че той не съществува, това беше много добре… Тогава нека да се справят със собствени сили, а не да гледат към небето, очаквайки помощ от него. Човечеството беше уникално по своята същност. Първо нарушаваше с яростно упоение заветите му, а после настойчиво искаше от него намеса, помощ и защита. Извинявайте, ама в това нямаше никаква логика. Всъщност, както ехидно би отбелязал Шефа: „Нима не ги създаде самият ти?“ Споменът за Шефа го накара да се свъси и да остави нектара настрани. Беше много лошо, когато в борбата за душите се противопоставяха такива мощни конкуренти. Всъщност формално Гласа не признаваше Шефа дори за съвсем незначителен съперник (защото това би нарушило правилата на играта), но фактът си оставаше факт — 99 процента от душите отиваха при него. Вярно, качеството на тези души… Честно казано, той не би желал особено да срещне в Небесната канцелария човекоядеца Бокаса или Хенрих Химлер. Но проблемът беше в това, че самото съществуване на Шефа в природата развращаваше подчинените му. Преди ангелите бяха наясно, че ако преминат в разряда на падналите, няма къде да се дянат — очакваха ги вечна безработица, психологически проблеми и тежка депресия. Сега всеки се усмихваше пред него, но в същото време знаеше, че ако изведнъж стане паднал ангел, Шефа с радост ще го вземе на работа. Извинете, но как би могъл да работи в такива условия? Ала нямаше какво да направи. Все пак не можеше да предизвика края на света. Нямаше значение дали са добри или лоши, защото всички хора бяха негови деца.