Гласа остави дистанционното. Скоро щеше да стане много горещо. Време беше да отиде до морето и да се натопи един-два пъти, после да изпие още една чаша нектар и да се цопне в басейна, за да поплува. Той съзнателно не превключи телевизора на канала на политическите новини. Защото почивката винаги трябваше да бъде почивка, особено след такава работа. Може би изобщо беше грешка да населява Земята? Но кой би могъл да предположи в какво ще се превърне това. Ето на, с Марс или с онази Венера нямаше никакви животрептящи проблеми и ако там внезапно станеше земетресение, това изобщо не го интересуваше, защото в марсианските канали не живееше никой, колкото и да ги възпяваха фантастите. Той отиде до прозорците, отдръпна завесите и сияещото слънце блесна в очите му. След минута Гласа излезе от хотелската стая, понесъл раирана кърпа.
Високият мъж с дълга светла коса, облечен с фланелка и прилепнали дънки, който стоеше до прозореца на отсрещната хотелска стая, свали тежкия си военен бинокъл. Сетне отвори капака на телефона с острия си изпилен нокът и написа с тънките си пръсти на музикант следния есемес: „Той току-що дръпна пердето и взе една кърпа от банята. Най-вероятно отива до морето.“
След минута на дисплея му просветна отговор: „Сигурен ли си, че не подозира нищо?“ Мъжът тръсна глава и написа съобщението: „Да, иначе това веднага щеше да се забележи.“ „НЕ СВАЛЯЙ ОЧИ ОТ НЕГО. Свържи се с мен, ако забележиш и най-малкото отклонение в поведението на обекта. Имаме нужда най-много от още ТРИ ДНИ. След това той вече няма да може да направи нищо.“
Мъжът затвори мобилния си телефон и отиде до овалното огледало, което отрази младо лице с небесносини очи и с подпухнали и зачервени от безсънието клепачи. Жалко, че нямаше кой да го сменя, защото беше тежко да стои непрекъснато в засада, залепен за бинокъла. Но нищо, ако начинанието успееше, според обещанието щяха да го вземат обратно в Рая и там щеше да се наспи както трябва. А сега трябваше да отиде на плажа и да наблюдава клиента отдалеч, без да привлича внимание…
Единайсета глава
„Мъртвешката хватка“
петък, 10 часа и 20 минути
Примижавайки от удоволствие, Шефа запали любимата си хаванска пура, сдобивайки се по навик с огънче от палеца си. От ноздрите му излязоха сивкави струйки, тъй като чувствителният му нос поемаше тръпчивата, но в същото време ароматна миризма на тютюна. Той повъртя малко пурата в устата си и издиша гъст облак дим в лицето на възрастния човек с боядисани червени коси, който седеше на крайчеца на стола. Мъжът се смръщи, а очите му неволно се напълниха със сълзи. Но не посмя да разпръсне дима с ръка.
— И това ли е всичко? — просъска злобно Шефа, стискайки пурата е острите си кучешки зъби. — Значи ти половин година се опитваше да влезеш при мен, за да ми изтърсиш ЕЙ ТОВА, така ли?
Мъжът осъзна, че е дошъл със своята молба в неподходящ момент. Обаче нямаше избор и затова се хвърли в контраатака.
— Но аз не искам много — изскимтя той тъничко на пресекулки. — Само едно малко бюстче в двора на общежитието… Разберете ме правилно, свикнал съм с това от петнайсет години. А пък тук никъде няма нито едно мое изображение — нито паметник, нито портрет, моят профил го няма и на монетите, пионерите не се заклеват пред мен и никой не ми целува обувките. Ако щете ми вярвайте, но дори развих мания за преследване. По десет пъти на ден тичам пред огледалото да се погледна, понеже си мисля, че вече изобщо не съществувам? Но от вчера не се отразявам дори и в огледалото. Да не би вече да са ме направили на вампир?