— Разбрах — подсмихна се Калашников. — Това гастарбайтери ли са?
— Точно така — съгласи се архангелът без капчица притеснение. — Затова бяхме принудени да въведем тайна квота за гастарбайтери, за които е прието да се смята, че проникват тук нелегално. Но реалността е такава, че Раят няма как да съществува без чуждестранни работници. Разбира се, официално при нас се борят с това, дори има отдел за противодействие на нелегалната емиграция, периодично се организират хайки и демонстративно депортират някого.
— Добре, но все пак как проникват тук? — намеси се в разговора Малинин.
— Много просто — усмихна се Гавраил. — Пристигат със специален влак от транзитната зала, а сетне нелегални водачи ги завеждат до дупката от лявата страна на райските врати, където в този момент електрическото напрежение е изключено. Искам веднага да ви предупредя, че е невъзможно тук да се озоват хора с тежки престъпления и още по-малко — убийци. Сурен, вашият кочияш, е лежал в затвора две години за дребно мошеничество и според мен в това няма нищо страшно. Освен това тези хора не получават пари, защото в Рая платежните средства са отменени. Те работят само за да изкупят греховете си.
— Това е несправедливо — промърмори Малинин, без да обръща внимание на Калашников, който го срита. — Значи едни в Града се гърчат на тигана, а други пият коктейли под кокосовите палми. И аз нямам нищо против да я карам така.
— Доколкото видях от досието ви, младежо, вие сте попаднали в Ада за извършено убийство, както и за многобройни прелюбодеяния — отбеляза кротко архангелът и Малинин се изчерви. — А това означава, че при нас няма да ви е позволено да работите дори като обикновен боклукчия. Но ние май се заприказвахме, уважаеми братя. Така че вие се намирате тук със специални пропуски. И няма как да издадем още един специален пропуск за лекар.
— Вашблороде, за какъв чеп ни е тоя доктор? — развика се унтерофицерът. — Миналия път в нашето разследване вече имаше един такъв. И какво стана? Не, аз съм категорично против. Ама вие не си ли спомняте световната литература! Те създават само проблеми.
— Какъв е човекоядецът Лектър? Доктор. Какъв е маниакът № 1 от филма за Джеймс Бонд? Доктор. Какъв е гаупщурмфюрерът от СС Менгеле? Доктор. Правичката ви думам, включването на доктори в нашия отбор не ми харесва дори като идея.
Архангелът енергично събра криле, едва сдържайки смеха си.
— Успокой се, братле — прошепна Калашников и прегърна Малинин. — Виждам, че май от малък изпитваш страх от докторите. Но не всички са такива ужасни чудовища. Например доктор Охболи или онзи Уотсън.
— Уотсън ли? — попита недоверчиво Малинин. — Че какво му е хубавото пък на него? Какво лекува той? Дори не е ясно каква е специалността на този доктор. Гинеколог ли е или уши, нос, гърло? Дори няма име, всички го наричат само по фамилия.
Гавраил прихна. И за да прикрие веселото си настроение, отпи от чашата с вода. Калашников се разсмя и също вдигна чашата си. По време на разговора напълно бе забравил за нея. Всичко, което се случи по-нататък, стана само за една десета от секундата. Като на забавен каданс архангелът хвърли инстинктивен поглед към чашата си и лицето му с фини черти внезапно се разкриви от ужас. Калашников усети страшно силен енергиен удар по челото, наподобяващ мека, но в същото време тежка възглавница. Чашата изхвърча с чудовищна сила от ръката му и отлетя като комета към съседната стена, където се заби, покривайки я с пръски и стотици дребни стъкълца. А с лявата си ръка Гавраил отблъсна рязко Малинин от подноса.
— Извинете — изхърка архангелът. — Наложи се да използвам телекинеза, и то без да ви предупредя. Едва в този момент установих по вкуса, че в моята чаша има обикновена дестилирана вода. А на вас май са ви налели светена. Някой току-що се опита да ви убие, като подмени съдържанието на чашите.
И тримата като по даден знак изтичаха в антрето. Секретарката не беше на мястото си, а по коридора ясно се чуваше бързо тракане на токчета…
Тринайсета глава
Престъплението на века
петък, 12 часа и 11 минути
Участъковият Меринов отново приседна до вкочаненото тяло на Петрович, вглеждайки се във вцепененото от студа мъртво лице. Но от това нямаше никаква полза. Той бе огледал всичко възможно, вече нямаше да открие нищо ново и беше време да изпрати трупа в моргата. Убиецът беше изстрелял само два куршума. И двата — от близко разстояние. Единият — в гърдите, другият — в главата. Когато са стреляли в стареца за втори път, той вече е бил мъртъв. Ако се съдеше по калибъра на оловото, което бе пронизало тялото му, оръжието беше вносно. Необяснимото убийство бе изплашило селото, тъй като никой не разбираше защо е било извършено и липсваше какъвто и да е мотив. От къщата не беше взето нищо, пък и нямаше какво да се вземе, освен черно-белия телевизор „Рекорд“. Разбира се, намериха малко количество пари в заешкия кожух на мъртвеца, но съседката на покойния — баба Фрося, твърдеше, че Петрович не задържал мангизи. Ако в джоба на дядото се появяла някоя излишна пара, той моментално я пропивал до появата на следващата. Старецът живеел стандартно за тази селска местност — естествено, напивал се със завидно постоянство, но не буйствал и не събарял телеграфните стълбове. Препечелвал по същия начин, по който си изкарвали парите повечето хора в селото. Че откъде другаде можело да се вземат пари? Интересно на кой нефтен олигарх би могъл да попречи старият селски пияница, та за ликвидирането му да изпратят професионален убиец с вносен пистолет? Направо умът му не можеше да го побере. Това наистина беше престъплението на века.