Мъжът, който му предложи да пийнат, седна тежко на леглото до него. Беше породист, със скъп сив костюм и обувки от крокодилска кожа „Гучи“. Кожата на лицето му напълно съответстваше на цвета на костюма му, а освен това явно бе престанал да се бръсне преди около месец. „Сигурно е някакъв бизнесмен — помисли си предпазливо Петрович. — Или е депутат.“ Мъжът се озърна, извади с трепереща ръка една начената бутилка пшенична водка от джоба на сакото си и я подаде на стареца. Той също се огледа крадешком, надигна шишето и изпи една трета от съдържанието му. Сетне се обърна към новия си приятел, преизпълнен с благодарност.
— Е, какво да ти река, добри човече… добра среща.
— Аха — каза мрачно мъжът и също надигна бутилката. — Отдавна ли си тук?
— В неделя ще станат седем дни — отвърна Петрович. — А ти?
— Аз ли? Вече ще стане година, мамка му мръсна — изруга мъжът. — И не се знае колко още ще продължи това.
— И таз добра — порази се Петрович. — И защо висиш толкова време тук?
— Всичко е индивидуално, деденце — обясни мъжът. — Казвам се Андрей Баранов. Работих като заместник-директор в една голяма, ама много голяма банка. Може да си чувал нещо за мен в новините по телевизията, а?
За последен път Петрович беше гледал новини по телевизията, когато ги водеха Шатилов и Кирилов и не пропусна да съобщи това веднага на Баранов. Той се хвана за простреляната глава, но сетне бързо се окопити.
— Както и да е, няма значение — изсумтя банкерът и предложи цигара на дядото. — Общо взето, оказа се, че Чистилището е голям проблем за банкерите. Да даваш пари на заем и да получаваш проценти от това е грях, т.е. трябва автоматично да произнесат присъдата ми и да ме изпратят в Ада. Но тъй като съм жертва на поръчково убийство, журито на Главния съд още решава как да постъпи с мен. Ясно е, че ще отида в Ада, но те все още определят каква да е тежестта на наказанието ми.
Петрович бълваше с наслада дим от скъпата цигара. — А откъде вземаш поркането? — зададе му той най-важния въпрос.
— Поркането ли? — отвърна разсеяно банкерът. — А че тази благинка тук е в изобилие. Ако ти трябва, иди веднага при китайците, те имат всичко. Даже жени. Не си ли чувал за „сватбите на мъртъвците“? Това го правят в Китай — когато умира ерген, роднините му купуват покойница, която уж му е жена, и я погребват заедно с него.
— Виж ти — изпусна дим през ноздрите си Петрович. — Жестоки традиции.
— Аха — кимна Баранов. — Просто си имат такъв обичай — да слагат нещо в гроба. Затова тук е пълно с всичко — има и цигари, и водка. Казват, че в Ада също имало такива неща.
— Тогава ще се оправим — развесели се Петрович. — Значи излиза, че това не е същински Ад.
— Не се залъгвай — подсмихна се мъжът. — А с какво ще си купуваш тези неща? Там банкнотите не вървят, приемат само злато. Размених за водка часовник „Патек Филип“, дадоха ми кредит и вече цяла година пия всеки божи ден. Че какво друго да правя?
— Гадна перспектива — изрече за собствена изненада интелигентната дума Петрович. — Явно водката му въздействаше. — Дори не съм предполагал, че може да се виси толкова време в Чистилището.
— Понякога всичко става на мига — обясни Баранов. — Хоп! И си готов. Изкараш един ден на цинковото легло, а на следващата сутрин тръгваш като баровец към Рая или към Ада да се представиш както си му е редът. Но това става само ако твоят случай не предизвиква съмнения. Както ми разказаха старите местни обитатели, убийците или разните му там насилници отиват директно в Ада, без изобщо да се задържат тук, а след това с тях вече се занимава един специален отдел — Управлението за наказания. Но много хора стоят в Чистилището години наред. Виждаш ли онези двамата?
Той посочи с глава към двама мъже. Единият беше с късо подстригани светли коси, а другият — охранен, с мазна коса. Мъжете играеха на „Магаре“ върху цинковото легло. Лицата им бяха застинали и безразлични.