— А къде са всички? — полюбопитства Калашников, докато разглеждаше Айфеловата кула.
— Играят шах — обяви Вартоломей. — Понеже нямат никаква работа.
И наистина в просторното помещение тъкмо се провеждаше едновременна игра на шах също като в „Дванайсетте стола“. Ангелите седяха в редица зад дъските, а един минаваше покрай тях и местеше лениво фигурите. Едни се прозяваха, а други разлистваха разсеяно лъскави списания. Цареше скука.
— Много специфични части със специално предназначение имате — коментира Калашников.
— Преди пет хиляди години тактиката се промени кардинално — оплака се Вартоломсй. — И те вече не могат да унищожават населени места. Забранено е и масовото убийство на десетки хиляди хора. Вече няма дори насочено ликвидиране на една точка, както преди — треснеш врага с една мълния по тиквата и много му здраве. Тъй че тренираме само новаците, понеже старите кокали няма защо да преминават отново през обучение.
— У нас една мълния уби кума ми в съседната къща, докато пиеше шльокавица след банята — замисли се Малинин. — И с какво се е провинил пред вас, кажете де? Е, да речем, че два пъти оноди козата… ама го направи на пияна глава.
— Пич, ако обичаш, не бъркай природното електричество и гнусните катаклизми с наказанието свише — махна с ръка Вартоломей. — На кого му е притрябвал твоят кум? Сигурно в Града отдавна вече са го превърнали в коза.
Малинин отскочи изплашено.
— Честно казано, предполагах, че точно тук е заровено кучето — почеса се по тила Калашников, докато оглеждаше скучаещите ангели. — Направо не мога да повярвам, че ей тия същества са унищожили два града за няма нищо. Ако потенциалният килър е сред тях, ще бъде изключително трудно да го открием.
— За няма нищо ли? — обиди се Вартоломей. — Ако не си забравил, едно от тия същества бях аз. И щях да те видя какво щеше да правиш, ако цял град решеше да те изчука просто ей така! С моя колега кротко си пътешествахме като обикновени странници и в Содом поискахме да пренощуваме у един благочестив човечец на име Лот. И както си спяхме спокойно, изведнъж чухме шум. На прага се бе събрала цяла тълпа и всички бяха страшно възбудени. „Я казвай, дядо — викат, — къде са хората, които дойдоха да пренощуват при теб? Доведи ги при нас да ги разпознаем.“ На мен тая работа никак не ми хареса и най-откровено заявих това на дядото. Той беше гостоприемен човек и отначало искаше да се разбере със сбирщината с добро и да им рече: „Ето, имам две девствени дъщери, тях ще изведа при вас.“ Такъв благ човечец беше той! Но тези мизерници не се съгласиха и на мен ми писна да се церемоня с тия кретени, та се наложи да ги поразя със слепота, а те направо се скапаха, докато намерят изхода.
— А защо искаха да излезете? — полюбопитства Калашников.
— Няма значение — обобщи Вартоломей. — При всички случаи да преживееш атаката на цял град, който се състои само от хомосексуалисти, не е проста работа.
— Само едно не мога да разбера — заинати се Калашников. — Не ми се сърди, но по външност ти изобщо не приличаш на Аполон. Умът ми не побира как е възможно всички мъже в града до един да дотичат спешно до къщата на Лот с едничката цел час по-скоро да те изчукат. Защо са искали да го направят?
— Питай тях — тросна се Вартоломей. — Нали разбираш, че нямах време да се отдавам на философстване в момента, когато тези побеснели самци бяха обкръжили цялата къща, точейки лиги. Наложи се да им покажа с кого си имат работа.
— Абе, чел съм за това — блесна с ерудиция Калашников. — „И изсипа той от небесата огън и жупел връз тях.“ Мисля, че гледката е била направо разтърсваща.