— Я кажи как върви бизнесът, шест ли е всичко и въобще к’ви ги дялкаш?
— Абе, к’во да ти кажа, бе, Витьок, кретаме някак — прозя се дебелакът, демонстрирайки пълната си със златни зъби паст, на която би завидял и хипопотам. — Яко изгубих от доларите миналия месец, падат гадните гущери като асансьори. Вече не знам какво да правя… Още не ми се ще да ги обръщам в евра. Тия дни отърчах в офиса на Гласа и изсипах едни кинти там — петстотин долара пръснах, три метра свещ запалих, ама нищо. Честно ти казвам, брато, направо вече се сривам. Наместникът му вряка: малко цакаш, свиди ти се, я поръчай една голяма камбана, пък може Гласа да чуе молитвите ти за курса на зеленото. Аз го питам: А отстрани мога ли да напиша „На Гласа от Вован“, нещо от сорта? А той вика: „Да, бе, цакай още петстотин и пиши K’BOTO ТИ дойде.“
Гласа страшно се развесели. Той по принцип харесваше народите от бившите атеистични страни и най-вече руснаците. Бяха страшно симпатични хора и съвсем искрено вярваха, че Небесната канцелария е някаква разновидност на бюро за бързи услуги. Цакаш кинти и всичко трябва да е наред, защото е платено. И нямаше да се изненада, ако разбереше, че Вован и Витьок са сто процента убедени, че офисите всяка вечер му изпращат оборота с помощта на „Уестърн Юниън“, като не пропускат да си приберат комисионата. Но едно беше сигурно — в началото на XXI век много негови представителства на Земята страшно се бяха комерсиализирали и, общо взето, печелеха повече пари, отколкото различните нефтени компании. Това си беше същинска корпорация „Глас“. Най-малко от всичко той бе очаквал, че неговите представители ще започнат да освещават жигулита и да се влачат из вагоните на метрото с кутии за волни пожертвования. Направо бяс го тресеше от това, тъй като навремето часове наред обясняваше на учениците си какво представляват финансите, а един от тях дори захвърли на пътя портфейла си, пълен с кинти, и обяви, че оттук нататък парите са му омразни… Но тутакси дотичаха хора и ги разграбиха. Ала бе достатъчно само малко да поотпусне юздите, и още преди да е мигнал, офисите му на Земята превърнаха Гласа в някакъв добре разработен бранд като кока-кола. Той изгони с ритници търговците от офиса си, но сега във всяка сграда, построена в негова чест, се подвизаваха тълпи от търговци като на битака в „Лужники“. Да топнат едно дете във водата — плащай. Да регистрират брак — плащай. Да изпратят в последния път — плащай. Сигурно така си представяха и събитията в Йерусалим — как, докато са посвещавали хората във вярата си, учениците му старателно са броили доларите и са издавали касови бележки на новопокръстените. И направо зле му ставаше, като се сетеше, че през май дори се появи специална телефонна служба, която предлагаше разговор с представител на Гласа на цена 11 рубли за минута без ДДС. Имаше чувството, че ако при тях отиде лично Шефа да си поръча молебен, те с радост щяха да му го отслужат, стига да не му се досвидят разходите.
Въздишайки горестно и сипейки изобилие от парливи междуметия, Витьок и Вован закрачиха тежко към бара на плажа да изпият по студена бира. Гласа се подсмихна критично и отново отвори бестселъра „Скот да Винчи“ на мястото, до което бе стигнал. Само по време на отпуск можеше да прочете някоя читава книга, защото в Небесната канцелария бе достатъчно само да докосне корицата, и вече виждаше целия сюжет, но в такъв случай какво удоволствие можеше да му достави четенето, при положение че знаеше предварително кой е убиецът? За тази книга още преди две години му разказа Гавраил, като настойчиво му намекваше, че би било добре да отмени за една нощ мораториума и да изпрати един ангел на възмездието в дома на автора й. Много наивен беше тоя Гавраил, защото ако постъпваше така всеки път, ангелите на възмездието щяха да бачкат до скапване на три смени без почивни дни. Макар че Гавраил имаше известно право, тъй като авторът очевидно бе попрекалил с измишльотините за любовната му връзка с Мария Магдалена. Изглежда, когато редактира Библията, Гласа не биваше да задрасква главите с подробното описание на детството и юношеството си, но книгата и без това стана твърде дебела. Скептиците се хванаха с радост за това и вече две хиляди години правеха възможно най-невероятни те догадки на принципа: ахааааа, щом ТАМ не е казана нито дума по този въпрос, значи има какво да се крие. Хората не искат да ядат и да пият, само им дай да измислят някаква теория за заговор и ако не искаш да те закачат, трябва да публикуваш биографията си онлайн като във фейсбук, описвайки подробно и по часове с какво точно се занимаваш всеки ден. Егаси удоволствието!