Самата кримка за мистичния Скот да Винчи, чийто хълбок един мрачен албинос жигосал със светещи знаци, всъщност беше средна работа и изобилстваше от грешки. Естествено, писателят нямаше откъде да знае, че в действителност Юда Искариотски рутеше много енергично Мария Магдалена. И в опита си да й вземе акъла, младежът пръскаше сребро наляво и надясно, за да хвърля цветя в краката й, да поръчва музиканти и да наема скъпи таверни за една вечер. И не беше странно, че много скоро затъна в кредити, тъй като непрекъснато му трябваха пари, а на тринайсетия задлъжня не само на всеки апостол, но и на последния скитник в Йерусалим. Лихварите от „Йерусалимски стандарт“ престанаха да отпускат кредити на Юда, изплащането на лихвите изяждаха всичките му доходи, но той вече беше обезумял от страст по Магдалена. По-късно много пъти бяха питали Гласа: нима ти не знаеше до какъв краен резултат ще доведе тази безнадеждност Юда? Там е цялата работа, че не знаеше. Тогава той също изключваше възможността да вижда бъдещето, тъй като беше тежко да живееш, когато предварително знаеш ВСИЧКО, което ще се случи — тук ще се спънеш, а на този завой ще се удариш в гардероба. Както и да е, утре отпуската му щеше да свърши, лежането на плажа щеше да приключи и тогава той щеше да се заеме с решаването на многобройните земни проблеми. А сега трябваше да улови мига и да се наслаждава на морето и на слънцето, понеже много мъдро бе осигурил предварително прекрасното време.
Гласа се обърна по корем и се зае с книгата. Набитият рус мускулест мъж с бански марка „Лагерфелд“, който се печеше на около двайсетина метра от него, посегна към мобилния си телефон, скрит под една кърпа в бяло и тъмносиньо. Апаратът беше включен на вибрации и затова се тресеше и бръмчеше. Русият мъж погледна крадешком към дисплея и видя текста: „На линия ли си?“ „Да“ — набра съобщението собственикът на стилния бански. „Какво трябва да направя?“ Отговорът доста го озадачи. „Малко се забавихме. Можеш ли да ГО задържиш поне още едно денонощие?“ Русият мъж се замисли много сериозно, а по почернелия му гръб въпреки жегата преминаха тръпки. „Ти наред ли си? Не съм всемогъщ“ — написа бавно той и трескаво натисна бутона „изпрати“. „Разбирам — пристигна дълго послание от абоната на другия край. — Просто нямаме друг изход. Обещай ми, че ще се постараеш.“
RL2 дълго чака дисплеят на мобилния телефон да оживее. Апаратът мълчеше, но RL2 знаеше, че отговорът рано или късно ще дойде. И стана точно така — след десет минути се разнесоха звуци на арфа. Той грабна трескаво апарата и видя мечтания текст: „Добре. Обещавам.“
RL2 затвори капачето на мобилния си телефон. Помълча малко. И се усмихна.
Двайсета глава
Чистачът
събота, 15 часа и 28 минути
Меринов се чувстваше неуютно в бялата престилка също като доктор Охболи — хем му беше смешно, хем странно. Престилката му беше малка и имаше чувството, че са му намъкнали усмирителна риза, тъй като дрехата го стягаше много силно в раменете. Участъковият се движеше предпазливо между прашните метални маси с прозрачни колбички, подскачайки като балерина, понеже се боеше да не изцапа снежнобялата колосана престилка. По принцип медицинската лаборатория в Дмитров, прикрепена към местното поделение на Министерството на вътрешните работи, днес не трябваше да работи. Но той още в петък размаха пред експерта „вълшебната пръчица“ — една бутилка арменски коняк, и обеща, че днес ще донесе още една. Участъковият удържа на думата си и половинлитровата бутилка се мъдреше в една найлонова торбичка от магазина, която той стискаше здраво в дясната си ръка. Работата беше толкова сериозна, че за целта не му се свидеха и пет бутилки, тъй като миришеше на разкриването на най-големия заговор в историята. А какво следваше от това?
Меринов примижа. Следваха повишение в службата, парична награда, най-високият орден, самостоятелно жилище в Москва и безкрайни интервюта по телевизията. Защото това беше все едно да хванеш Бен Ладен за топките… Стига само анализът му да се потвърдеше. Такъв късмет със сигурност се падаше веднъж в живота — все едно да откриеше нефтен кладенец в тяхното село. Ауууууу!
Той успя да състави описанието на убиеца веднага, тъй като се оказа, че тези женоподобни момчета, облечени в модерен московски педерастки стил, бяха обиколили най-малко десет къщи в селото една след друга, преди да отидат до дома на покойния Петрович. Баба Фрося не пестеше епитети, докато цветисто описваше външността на килърите. Маринов искрено се учудваше от непукизма на местните жители. Беше ясно, че мозъците им отдавна са замъглени от алкохола, но пък да затънеят чак толкова… Направо не можеше да си представи, че след такъв скандал, след посещението на местните власти и на столичната телевизия се бяха появили двама странни пичове, бяха обикаляли от къща на къща и бяха предлагали шепнешком кинти за ТОВА, като на всичкото отгоре дори не си бяха направили труда да обяснят защо им трябва ТО. И никой не се бе усъмнил, не бе изтичал до селския съвет, не се бе обадил в милицията и не бе съобщил за посещението на подозрителните гости. Единственото чувство, което изпитали местните пияници, било съжаление, че те няма да пипнат тези пари. Просто тези хорица не искаха нищо друго в живота си, освен да се напият и с това се изчерпваше цялото им щастие.