Късметът му продължаваше да набира скорост. Чрез брата на жена си — пътния милиционер Саша, той успя да изясни, че някакви хора, които много приличали на онези двама педали, преди около две седмици минали покрай поста на пътната милиция на шосето, там ги спрели за превишена скорост, те дали една стотачка и продължили нататък. Естествено, Саша не беше запомнил номера на колата, но марката й се бе запечатала в паметта му — небесносиньо „Ауди“. Виж ти, и таралясникът им съответстваше на ориентирите. Меринов старателно записа всички тези изводи в черния си бележник с дати, като накара Саша да му обещае, че ще си държи езика зад зъбите. Все пак не беше негова работа да проследява криминално проявени педали. С това щяха да се заемат момчетата от федералната служба за сигурност, тъй като ако предположенията му се потвърдяха, той веднага щеше да им съобщи нужната информация.
— Максимич! Преоблякох се както ти искаше! — подвикна той и за всеки случай почука отново по бялата врата със стъкло, замазано с боя.
— Ами да, мамка му мръсна… — чу се от вътрешността на стаята. — Намъкна се тука целият в кал. Това да не ти е градски кенеф?! Тук е медицинско заведение. Хайде, влез.
Меринов натисна матовата желязна дръжка, отвори вратата и се озова в малка стая. Тя трудно можеше да се нарече „медицинско заведение“ и приличаше по-скоро на кабинет за атомни изследвания. В нея имаше четири маси с колби (но вече без прах по тях), железни шкафове с орнаменти, три нови компютъра, сейф за документи, жици и всевъзможни лампи. Апаратурата беше чисто нова, сякаш току-що я бяха докарали от завода. Само преди два месеца на участъковия щеше да му се наложи да носи намерената улика в Москва, но сега за негово щастие бяха оборудвали лабораторията в Дмитров с модерна техника, изпратена от Япония. Пресата енергично нагнетяваше ситуацията и местното началство със свито сърце реши да се презастрахова, та после да има възможността да напише правилен отчет пред Кремъл. До една от масите с колби седеше стар негов познат — експертът Владлен Корсабински, човек със смачкано лице, с разчорлени бели кичури покрай плешивото теме, с крушовиден нос и петдневна четина, но облечен с идеална бяла престилка, под която се виждаха стилна риза и скъпа вратовръзка. Интонацията и видът на Владлен не оставяха никакви съмнения, че вече е пресушил първата бутилка коняк и явно се е приготвил за втората. Всъщност това изобщо не се отразяваше на професионализма му, тъй като експертът имаше изумителната способност да си върши работата дори пиян до козирката. Корсабински гледаше захласнато в микроскопа и съсредоточено дъвчеше нещо, а по небръснатата му брадичка се стичаше лепкава кафява слюнка. Щом чу характерното щракване на бравата, експертът вдигна глава от стъкълцето под микроскопа.
— Бялата престилка ти прилича, уважаеми! — избоботи високо той. — Изглеждаш като истински малоумник от някой телевизионен сериал. Искаш ли малко шоколад?
— Не искам — махна нетърпеливо с ръка Меринов. — Дръж си го, че да си замезиш коняка. Донесох ти една половинка, къде да я оставя?
— Ами сложи я на масата — оживи се Корсабински. — Няма кой да я види. Днес съм сам и затова мога да си позволя лукса да поживея като британски аристократ с коняк, шоколад и ченге за сервитьор.
И той отново се разсмя с цяло гърло. Но на Меринов не му беше до смях.
— Какъв е резултатът? Успя ли да разбереш нещо? — попита, пристъпвайки от крак на крак.
— Да, разбира се! — потвърди възмутено Корсабински и отвори бутилката. — Нали ти обещах. Трябва да те поздравя, старче, ти се оказа прав. Момчетата, които са очистили алчния дядо, са търсили точно онова, за което ти си мислеше. Анализът на окървавената игла на спринцовката го потвърждава. Ясно е, че страшно са бързали, но едната игла се е счупила и в залисията те са я захвърлили на пода, а сетне или не са я намерили, или са забравили да я вземат. Боя се, че много скоро ни очаква голяма изненада и затова трябва да се действа бързичко.