— Ще ти купя цял кашон коняк, Максимич — зарадва се Меринов. — Сега ще направя такава кариера, че направо ум да ти зайде. И няма да те забравя.
— О, да, екселенц — разкиска се Корсабински. Капачката изхвърча и той отпи голяма глътка от тъмната течност в бутилката. — Страхотен е.
— Как мислиш, колко време им трябва на тия педали? — попита Меринов.
— Не зная — сви замислено рамене експертът, докато се наслаждаваше на коняка, отпивайки малки глътки. — Ако те се канят да направят от ТОВА нещото, за което си мисля, значи им трябва около половин година и ще имат нужда от много специална лаборатория почти на космическо ниво. Разбира се, могат да минат и с нещо по-простичко, но при всички случаи ще им бъде трудно. Тъй че трябва да си ушиеш по-широк мундир, защото ордените ще завалят като дъжд. Имаш ли някаква идея къде може да са избягали тия двамата?
Владлен отново се засмя, отметна глава назад и надигна бутилката, но явно се задави. Изпръхтя и силно се закашля. „Задави се — помисли си злорадо Меринов, обзет от завист към експерта, който поглъщаше нектара на боговете. — Така ти се пада, проклет алкохолик.“ От устата на Владлен бликна малко фонтанче лепкава течност и потече по брадичката му точно както преди малко се стичаше слюнката му заедно със сдъвкания шоколад. Кадър след кадър като на филм Меринов гледаше и се вцепеняваше — върху бялата престилка на гърдите на експерта разцъфнаха и започнаха бързо да се уголемяват две пурпурни петна. Бутилката кой знае защо падна на пода и се счупи. Устата на Корсабински отново се обагри с бликналата кръв. Като издаваше клокочещи гърлени звуци, той започна да се свлича бавно на масата като парцалена кукла, а колбите се разхвърчаха настрани. Не се чуха никакви изстрели, а само пукот като от отваряне на шампанско. Участъковият се хвана за кобура, където беше служебният му пистолет „Макаров“, и бялата престилка се съдра на рамото му. Но не успя да разкопчае кобура, а само го издраска с нокът.
Безжизненото тяло на Корсабински се свлече от масата на пода и разкри стрелеца — двете черни зеници на едрокалибрените пистолети, хванати по македонски (сиреч, в двете ръце) от мъж, облечен в тесни лилави панталони, гледаха Меринов право в очите.
— Да не си посмял — изрече спокойно мъжът и милионерът пусна кобура.
Зад гърба на килъра се появи сянка и се чу тежка въздишка.
— До гуша ми дойде от твоите холивудски филми, дето ги гледаш по цели нощи — произнесе уморено сянката и се изсекна. — Какво още ще кажеш? „Ти си труп, приятелю“, така ли?
— Не ми пречи — тросна се убиецът, пронизвайки с поглед участъковия.
— Млъквам — съгласи се сянката. — Само че побързай. Писна ми от тоя твой театър.
Килърът продължаваше да гледа пребледнелия милиционер.
— Не биваше да намираш онази игла — каза тихо той. — И не трябваше да ходиш при експерта. Много си педантичен, куче такова. Стигна до истината и го направи дори по-рано, отколкото предполагахме, но точно това ще те погуби. За съжаление се наложи да гръмнем и доктора, но аз никога не съм обичал докторите. Ако беше съобщил изводите си публично, новините щяха да взривят телевизиите. Ами ако Гласа има в хотелската си стая спътников канал, по който да гледа „РТР Планета“ или Първи? Че такова нещо ще го излъчат дори по Си Ен Ен. И ако Гласа превключва каналите, и случайно се натъкне на тази новина, с нашия план е свършено. Неслучайно решихме да наблюдаваме действията ти от разстояние. И веднага ни стана ясно, че не си отишъл в Дмитров току-така. Но нищо, ще оправим тая работа. Тези два дни са почивни, така че няма да ви открият преди понеделник. Ще вземем черното тефтерче, което стърчи от джоба на престилката ти, друже, и така доказателството ти ще изчезне, а ти сигурно не си споделил заключенията си с никого, защото си тщеславен. На връщане от Дмитров ще запушим устата и на пътния милиционер Саша. И край на разследването ти, скъпи Шерлок Холмс.
Меринов се разтрепери, а зъбите му затракаха. Той почти не разбираше онова, което казваше килърът, но му беше ясно едно — че няма да излезе жив оттук.