Предишния път тази идиотка не пожела да проумее, че трябва да отровят Калашников още първия ден, а той нямаше как да настоява, тъй като това разваляше правилата на играта. И се наложи да действа на своя отговорност. За щастие беше въпрос на секунди да напълни чашите със светена вода от фонтанчето, докато приемната беше празна, а вратата на Гавраил — плътно затворена. Урокът бе усвоен и сега той щеше да я тласка към изпълнението на задачата, без да й обяснява каквото и да било, в противен случай тя щеше да провали целия му план.
Само след два дни властта в Небесната канцелария щеше да се смени изцяло. Тя вече нямаше да е в ръцете на нерешителния Гавраил, а неговото място щеше да заеме енергичният архангел с разширени правомощия и много идеи. Овехтелият Рай отдавна се нуждаеше от реформи и той имаше много ясни планове как да направи това. Цели седемдесет години чака Гласа да излезе в отпуск, защото нямаше по-добър момент за заговори, тъй като точно по време на отпуската си ръководството винаги изключваше ясновидството си, не четеше мисли и не се интересуваше от настоящето и от бъдещето. Затова сега (RL2 плю по навик през лявото си рамо, макар че фолклорният дявол нямаше как да съществува в Рая) всичко би трябвало да мине наистина прекрасно.
Като талантлив постановчик той ръководеше този театър на марионетките иззад плътната завеса, а те покорно танцуваха, както се полага на парцалени кукли на конци, играейки онези роли, които им бе отредил в своя спектакъл. След отпуската си Гласа щеше да е принуден да приеме ситуацията такава каквато е и със сигурност нямаше да пожелае да включи опцията си за ясновидство, ако проблемът ВЕЧЕ е решен. А точно това поведение щеше да е много удобно за него. Но изблиците на гняв от страна на Калипсо започваха да го тревожат, защото тя беше изпълнена с желание да убива дори и във виртуален вид. Психясала тъпанарка, която бе превъртяла на тема лично отмъщение. Но нямаше нищо страшно, тъй като той разполагаше с ясно разработени планове и за Калипсо. Разбира се, засега беше по-добре да не й казва за тях. Защото точно тя трябваше да принуди Калашников да тръгне по нужния път.
„Днес — написа RL2, — това трябва да стане днес. До обяд Калашников трябва да разбере какво се е случило. Това веднага ще го дезорганизира. Не представлява никаква трудност да съобщиш на следователя за новия му проблем. Просто ще ти се наложи да постъпиш по малко по-нестандартен начин.“
Бяха му нужни няколко минути, за да обясни подробно предстоящата задача.
„Разбрах — примигна бързо съобщението. — Започвам да действам.“
RL2 по навик прекъсна връзката, без да се сбогува, и остана неподвижен, надвесен над масата. Обземаха го противоречиви мисли. След пет минути се отблъсна с крака от едно чекмедже и заедно с креслото от изкуствена кожа отиде до прозореца, който заемаше цялата стена. Долу грееха разноцветни гирлянди, преплетени в палмите, струите на фонтаните бяха осветени, а пътечките, посипани с коралов пясък, по които беше толкова приятно да вървиш бос, блестяха. По покривите стояха гастарбайтери, които на равни промеждутъци от време ръсеха листа от рози по улиците и пръскаха ароматизирано масло от специални приспособления. Районът около Небесната канцелария беше построен във формата на обичаен турски курортен комплекс някъде из Анталия с беседки, басейни, пейчици и сергии с плодове, от които всеки минувач можеше да си взема, колкото поиска. Но проблемът се състоеше в това, че нямаше минувачи. Крайбрежната улица беше застроена с ресторанти, по чиито маси горяха свещи като стотици светилници, но край тях не седеше нито един клиент и сервитьорите прелистваха менютата, увесили тъжно носове. По улицата зачаткаха копитата на нечия колесница и напомниха на RL2, че неговата колесница отдавна вече го чака. Той стана от креслото, върна се до масата и започна да приготвя дипломатическото си куфарче, подреждайки вътре деловите документи, които трябваше да представи по време на заседанието на шефовете на отдели.
След като се убеди, че RL2 вече не е онлайн, платинената блондинка се усмихна победоносно и грабна изящния си мобилен телефон. Мъжете си мислеха, че управляват всичко, но в действителност мъжът беше като палячо на панаир — накъдето се обърнеше тя, натам щеше да погледне и той, каквото поискаше тя, това щеше да направи той. Само трябваше да знае с кои бутони на навиците, желанията и комплексите трябва да управлява този палячо. И тогава всичко щеше да е прекрасно.