Калашников го стрелна с един от онези свои прочути погледи и в резултат на това унтерофицерът преглътна следващите си думи и мълчаливо се сви в ъгъла, за да избегне гнева на негово благородие. „Лъжат за това безалкохолно вино — помисли си Малинин. — Уж изпих само половин туба, а май нещо ме хвана… главата ми шуми… и много ми се пее.“ Но той бързо сдържа желанието си да се разпее.
— Та така — продължи Алексей, обръщайки се към Гавраил. — Резултатите от анализа на перата, които получих, оправдаха очакванията ми. Още повече че имам пълно доверие на градската лаборатория. Повярвайте ми, там работят най-добрите специалисти с този профил. А пък аз си блъсках главата с каква отрова може да се отрови един ангел, който всъщност е извънземно същество с криле, пък макар и много да прилича на човек? Защото тук е задгробният свят и неговите обитатели не би трябвало да умират. Само че преди половин година имах един случай, който много приличаше на този…
— Да. Точно затова ви извиках — промълви Гавраил.
— Ще ви припомня обстоятелствата — обърна се Калашников във фотьойла. — Отначало ние в Града също не можехме да разберем какво е естеството на убийствата, тъй като килърът тъпчеше жертвите със специален „коктейл“, а само една капка от тази течност беше достатъчна, за да унищожи всеки обитател на Ада.
— Виж ти — изпъшка Вартоломей и размърда криле. — Ние векове наред се мъчим с вашата кантора. А пък тия — хоп! — и край по въпроса. Някой от вас случайно да пази рецептата на този прекрасен сироп?
— Знаеш ли какво, уважаеми? — възмути се Калашников. — Ние в Ада също сме хора, разбираш ли, и затова няма защо да ни превръщат на прах. В задгробния свят не може да има само праведници. И какво ще правите вие, ако Адът изчезне напълно? Та нали една от причините за вашето съществуване е да се противопоставяте на злото. Ако злото внезапно вземе, че изчезне, половината от вашите ангели ще идат на борсата по труда. Например ти със сигурност ще се озовеш там.
Вартоломей се притесни от този толкова агресивен отпор и явно не знаеше какво да отговори. Той сведе глава и се направи на много озадачен от дълбоките драскотини върху лъскавата ножница дамаскиня на служебния си сребърен меч. Калашников се възползва от това и сметна дискусията за приключена. Стана от фотьойла и се разходи из помещението, потривайки нервно ръце.
— Но сега разгадаването се оказа много по-лесно — рече той, загледан встрани. — За този вид отрова нямаше нужда от дълбокоумни алхимици и рецепта от древните книги. Под въпрос остава начинът на доставка. На мен ми е страшно интересно как отровата е попаднала в Рая, защото това е изключително силно средство и е в състояние да унищожи ВСИЧКИ служители на Небесната канцелария само за едно денонощие. Или поне да ликвидира ангелите и архангелите. Отровата е била докарана тук или в херметически затворени контейнери, или неговият приносител може да е заразен и също го очаква смърт. Но, честно казано, това по принцип не е отрова.
— А какво е тогава? — почти изкрещя архангелът. Вместо да му отговори, Калашников бръкна в джоба си и извади оттам едно смачкано парченце опаковъчна хартия. Изглади я старателно и я сложи пред Гавраил. С разтреперани от нетърпение ръце архангелът грабна листчето и го вдигна, вглеждайки се в загадъчната комбинация от букви и цифри:
H5N1
— Извинете, но не разбирам… Какво е това? — попита, обръщайки се към Калашников. — Някакъв таен код ли е или нещо подобно?
— Това е вирусът на птичия грип — отвърна безстрастно Алексей. — И точно с него са били заразени вашите петима ангели. Болестта обикновено води до летален изход за около двайсет и четири часа. Всички симптоми съвпадат.
В спалнята на Гавраил се възцари зловещо мълчание.
Двайсет и пета глава
Колата
неделя, 00 часа и 39 минути
На плоското цинково легло се бяха настанили трима души. Двама вече втори час пиеха отегчено водка, а третият спеше. Движението на хората наоколо наподобяваше гигантски мравуняк и никой не забелязваше никого, а повечето крачеха тъпо по бетонния коридор към светлините на фаровете на мотрисата, която отиваше към Града. Въпреки че заради теснотията тримата буквално се притискаха един до друг, никой от приятелите по чашка нямаше желание да смени ложето.
— Извини ме, че те накиснах така — мърмореше пиянски Петрович, прегърнал през врата доста пийналия участъков Меринов, на чието чело зееха две дупки със съсирена кръв. — Кой да знае, че ще стане така, кажи де? Пенсията ми е малка, няма с какво да си купя поркане и в този момент ти пада една хилядарка долари като от небето… Кажи де, мама му стара… Ти нямаше ли да се подлъжеш?