Малинин наплюнчи молива и въпреки че пръстите му бяха изтръпнали, продължи бързо да запълва листа с криволици с големи завъртулки.
„Гавраилчо се притесни, развъртя кунки кат’ същински винталатор и пита: а къде изчезват телата на ангелите? Ама и негово благородие не яде доматите с колците и отведнъж му светна с разни сложни термини, че те мож’ да са ангели с човешки образ, ама кат’ умрат, се лишават от тяло и пак стават безплътни. А пък кат’ са безплътни и освен туй са умрели, няма кой да поддържа съществуването на тази безплътна материя в пространството (их, че го рекох!), понеже вече няма жизнена сила. И затуй изчезват.“
Малинин се почеса по ухото, задраска думата „изчезват“ и я написа с главни букви, а след това малко се поотдръпна, за да й се полюбува.
„И затуй ИЗЧЕЗВАТ. А пък аз се натъжих, щото излизаше, че душата ти е безсмъртна хем в Рая, хем в Ада, ама има гадняри, дето намират начини да я утрепят за вечни времена. Сиреч, нивгиш веке няма да върнат тез ангели и те са изчезнали вовеки. Като изложи к ’во е полижението, негово благородие взе да кове желязото докат’ е жежко и взе да иска от Гавраилчо да му даде достъп до секретните досиета на убитите ангели, щото требело да разбере за к’ви таквиз провинения ядат калая, след кат’ са ходили на Земята толкоз отдавна. Гавраилчо твърдо му обеща да го стори, понеже двамата с Вартоломей имат право на достъп до архива, въпреки че инак не пускат до досиетата на километър, понеже секретността в Рая е направо кат’ в жандармерийско поделение в майката Русия. И го попита какво значи тогаз видеозаписът на кончината на Елевтерий, къдет’ той видял някого у тях в кухнята? Негово благородие се почеса по тиквата и ясно му рече, че него туй също го притеснява, понеже на туй отгоре на лентата на видеокамерите се вижда, че в тоз момент във вилата не е бръмвала дори муха отвънка. Пък и му е чудно как са вкарали вируса на таз гъба в ангелите тъй, че да не заразят всички останали? Вкъщи ли са ги сурвакали с тоя вирус или на работа? А пък кат’ е знайно още, че някаква гадина се опита да отрови и нас със светена вода, господин Калашников има сериозни подозрения за централния офис на Небесната канцелария, че сигур’ килърът се крие нейде из нейните коридори. Гавраилчо толкоз се стресна от този вирус, че му хрумна тозчас да обяви карантина и вече таман да грабне телефона, но негово благородие възпря тия му намерения, понеже морят ангелите с гъбата поединично и умно, инак за седмица и отгоре вирусът щеше да е плъзнал из целия Рай, тъй че няма никаква опасност от епидемия и туй е сигурно.“
Малинин разкърши ръце, духна им, тъй като усети тръпки, и отново се захвана да дращи криволиците си. Дневникът беше като водката — засмукваше го.
„Гледам, че Гавраилчо не може да се сапикяса от таз новина и направо го тресе от голямо шубе. И вика: сещате ли се кой може да направи това? Негово благородие въздъхна ей тъй досадено, сиреч писнахте ми с тия въпроси, и търпеливо обясни: щях ли да си премълчавам, ако знаех? Има надежда, че секретните досиета ще хвърлят светлина кой има зъб на тези ангели, а пък дотогаз требе да забранят пребиваването на ангелите в Рая в човешки образ. Гавраилчо отказа да забрани, понеже нямал такиз правомощия, но обеща да събере всички и да обяви за опасността, пък всеки да си прави сметката дали гъбата го застрашава, или да си я кара безплътен. Ако требеше да решавам аз, хич и не знам к’во щях да избера, понеже ми е някак по-лесно да съм човек, а пък ако си призрак, туй направо не е живот, а същинска мъка. Даже чаша вино не можеш изпи, щот’ всичко се излива през тебе до капчица, и ако си бесен, не можеш да забиеш един в зъбите на някого, а требе да действаш с електриката или телекинеза, а туй не всеки го може. Тъй че ний се сбогувахме с Гавраилчо и си отидохме у дома да спим, че още от заранта имахме сума работа. Требеше да проучим кой може да внася тоя вирус в Рая през митницата, а сетне негово благородие се канеше да иде в специалното хранилище с пропуск от Гавраил, понеже искаше да попрелисти секретните досиета, а след туй да се отбий и в библиотеката, че да понаучи повечко за гъбата H5N1. А го гледам, че за срещата с Алевтина май вече е забравил и да мисли дори, толкоз се вдаде в работата. И тъй е по-добре, понеже аз смятам, че женорята само пречат и няма защо да превръщаме кримката в мелодрама. Като се прибрахме, аз тозчас се метнах на тубата, предложих и на негово благородие, ама той ми тегли една майна, понеже било време да спим и щял да си легне, а пък аз да последвам примера му, щото утре съм щял да стана като от гроба. Е, не ми е за пръв път да ставам от гроба, затуй изчаках негово благородие да захърка и допих квото е останало в тубата, а пък там, православни граждани, се плацикаше едното нищо. Виното не ме хвана и не ми се спеше. Та си рекох: тъкмо имам малко свободно време, я да седна да си допиша дневника. Лично аз въобще не се кося като господин Калашников, щото със сигурност знам, че ний при всички случаи ще го спипаме този килър, както и да се усуква. Аз не съм му помощник току-така и негово благородие сигур знае кого да вземе в командировка, щото без мойте съвети той е все едно без ръце. А пък аз съм кат’ куче — ще изрия земята, ама ще надуша следата.“