Леле, какъв страх бра Локи, докато изработваше това убийствено „желе“ от кокоше месо, кръв и препарата ламифлу в домашната лаборатория. Всъщност препаратът беше съвсем малко и трябваше да блокира по-нататъшното разпространение на въздействието на вируса, защото жертвата трябваше да загива, без да заразява други. Смъртоносната смес се получи бързо — все пак навремето тя ненапразно получи дузина докторски степени. Спешните новини от Небесната канцелария, публикувани в уебсайта, потвърдиха успеха й — освен набелязаната цел нямаше друг заразен. В лабораторни условия тя бе променила вируса, който се вкарваше в организма, така че да умре след трийсет и шест часа, разпадайки се в тялото. За щастие този период от време бе достатъчен, за да се гътне и самият носител на мутиралия вирус. Тя изгори остатъка от биологичен материал, който взе от болните легхорни, включително и най-малките костици, перца и вътрешности… Изгреба старателно всичката пепел от огнището, а след това я хвърли повторно в огъня. В горящата камина полетя всичко, което можеше да е заразено с отровената от вируса кръв — гумените ръкавици (смрадта беше ужасна), маските от марля, епруветките (които се натрошиха на парчета). Прекара през огъня и лабораторните инструменти.
Всеки момент трябваше да пристигне съобщение за това как е бил изразходван последният шести флакон. С това работата им щеше да приключи и те вече можеха да се наслаждават на пълно спокойствие, тъй като всички, които бяха набелязали, щяха да са мъртви и нито един нямаше да се е измъкнал от възмездието за тяхната съсипана любов. Естествено, лицемерите щяха да промърморят, че това е грях, но… много важно. Защото, ако някой трябваше да влезе в ада заради кървавите си дела, това бяха точно тези седмина мръсници. Те ги бяха задраскали, бяха им сложили по един минус. Минус един ангел, минус два, минус три… А за Гавраил бе подготвено най-жестокото мъчение, което беше по-лошо дори от смъртта — да бъде свален от власт. И те щяха да се насладят на агонията му.
— Ей, приятелко! — разнесе се веселият глас на Раел от банята, заглушаван от шума на водата. — Какво смяташ да правиш — идваш ли в банята или не?
— Идвам! — подвикна тя и неохотно се премести до ръба на леглото. Прибраните й криле се разгърнаха, разкривайки познатата вече цветна татуировка с дракона, която заемаше цялата горна част на гърба й. Тя, Раел, Лаели и Калипсо си направиха тату, когато се събраха в тайно общество, обединено от едно желание — да отмъстят за проваления си живот. Тяхната древна мечта се сбъдна, но защо Локи не изпитваше галещо сърцето чувство на удовлетворение. Явно отмъщението беше като страстта — ако не я реализираш твърде дълго, с течение на времето тя прегаряше и ставаше студена. Нищо, щеше да има време, за да изпита всичко в пълната му цялост.
Но за сметка на това вече нямаше да вижда в съня си смеещия се ангел, в чиято ръка висеше обляната в кръв, току-що отсечена огромна глава… Неговата глава.
Локи стана от леглото и тръгна към банята, олюлявайки се и прозявайки се. Шумът на водата в душкабината беше секнал и се чуваше само падането на самотни капки от мокрото тяло. Раел беше приключила с къпането и се бършеше с кърпа. Локи почука на вратата и леко се закашля, тъй като усети как нещо дере гърлото й. След душа трябваше да изпие един горещ чай, обикновено това помагаше.
Трийсет и първа глава
Абралювич
неделя, 14 часа и 22 минути
Малинин започна отчаяно да бибитка, размахвайки ръце, тъй като на носа му кацна огромна мъхната пеперуда, поклащайки бавно шоколадовите си на цвят криле. Унтерофицерът се завъртя около оста си, за да изпъди пеперудата, а след това вдигна един камък, който се мъдреше в тревата, и го запрати като дискохвъргач подире й.
— Дивата природа май те плаши, братле — констатира Калашников. — Имам чувството, че ако живееше на Земята, щеше да ти е трудно да работиш в „Грийнпийс“.
Малинин потърка ожесточено поръсения си с кафяв прашец нос.
— Нямам нищо против дивата природа, вашблороде — възрази той. — Особено ако е печен глиган с ябълки. Но в нашето село нивгиш не са летели такива дракони. Отгде да знам, може в крилете й да има някаква отрова?
Той и Калашников в компанията на принц Дмитрий заедно с още трима яки ангели-охранители (включително и неизменния мрачен Вартоломей) крачеха по спретнатите алеи в градината, покрай които растяха вече станалите обичайни за тях кокосови палми. В мангровите гори препускаха стада светлосиви мъхнати маймуни, а в далечината се чуваше тръбенето на слон. Смуглите хора, които срещаха по пътя, се усмихваха дружелюбно, събираха присвити длани и казваха „намасте“.