— На „Тверска“! На „Тверска“! Отидете на „Тверска“! Там са големи… там са денонощни… там има всичко… там са двете най-добри… ние нямаме!
Раел отблъсна аптекарката, която тупна като денк на пода, и хукна навън, както си беше с пистолета. И едва след като затвори вратата, дойде на себе си. В този град минувачите по навик бързаха по работа и никой не се интересуваше от момичето с пушкалото. Тя прикри пистолета с якето си, готова в следващия миг да се втурне, но застина на място. Свидетелят… Колкото и да се присмиваше всезнаещата Локи, която в момента се гърчеше от болка в локва лепкава пот, италианските филми бяха правдоподобни. Няма човек, няма проблем. И в онзи як филм „Търси жената“, който двете с Локи гледаха вчера, когато се върнаха от стриптийз бара, се казваше много точно: „Свидетелите трябва да се ликвидират.“ Прави бяха хората. И беше много тъжно, че за тази цел трябваше да изгуби още половин минута. Но се налагаше. Поне лицензията й все още беше валидна, а това означаваше, че…
Аптекарката натискаше трескаво с пръсти бутоните на телефона… Не, не… Къде е… Аха, най-сетне… Ето го. Тя чу как входната врата се отвори отново и вътре нахлу студен въздух.
— Затворено е! Не влизайте! — изврещя аптекарката, без да вдига глава.
Раел стъпи върху парчетата стъкла и стреля, без да се цели. Аптекарката изпусна телефона и се свлече на пода, подрусвайки се като желе. Раел отиде до апарата и взе сгорещената слушалка, в която се чуваха дълги сигнали.
— Ало! — разнесе се в мембраната. — Тук е милицията.
— Извинете — каза момичето. — Сбъркала съм номера.
Сетне сложи слушалката върху вилката, помириса въздуха наляво и надясно с приведен врат и вдигна рязко лявата си ръка. От показалеца й като от огнехвъргачка изхвърча ревяща струя пламък, който обгърна щанда, неподвижното тяло и шкафовете с лекарства. Бурканчетата започнаха да се пукат, а огънят се разгоря още по-силно — явно някакви препарати съдържаха спирт.
Раел отметна глава назад и истерично се засмя.
Трета част
Виковете на скръбта
Трийсет и пета глава
Маймуняците
неделя, 17 часа и 08 минути
„Не ми стигаше оная шибана нощ, ами на туй отгоре Гласа пак ме наказа и такъв ден изкарахме, ама пълна дивотия. Правичката ще си река, туй не беше ден, а същинско лайно. Толкоз ми се спи, че направо шъ пукна (тъй е прието да му викат, ама всъщност аз вече съм си мъртъв), на два пъти както си вървях, и си треснах челото в палмата. Негово благородие отначало ме гледаше и ми се хилеше, но скоро тяхното настроение по неизвестни причини силно се промени. Веднага след кат’ отидохме на острова, където живеят ония поганци и космати маймуняци, които кат’ същински гадняри ми отмъкнаха писалката «Паркер» право от джоба ми, господин Калашников все едно че го споходи видение. Излязохме ний с принца от вилата и се върнахме, а той седи над онзи дебел талмуд зъл кат’ оса и чак трепери. Аз го питам ей тъй на, хинтелигентно: кво става, стари мой бойни другарю? А пък негово благородие кат’ ми тегли една, че чак до девето коляно. От бибиткането чак ушите ми писнаха. Принцът завъртя тиква и отиде в другата стая, а пък на негово благородие като че ли му светна пред очите, та ме повика с ръка, набута ми пет малки шишенца в една опаковка и ми пошушна да ги дам на Сурен, а пък той да ги изпрати в Града по познатия начин. И много строго ми нареди да не отварям шишенцата и правичката ми рече, че вътре и без туй няма водка. А пък щом няма, за какво ми е да ги отварям? Аз прибрах шишенцата, а пък негово благородие пак се оклюма както преди и пак взе да седи като петел на бунище. Повече не му досадих, щото ги знам тез положения. Качихме се на катера и се върнахме в Районния център от този остров с маймуняците и големите сиви крави, дето вместо нос имат няма да кажа к’во. Вартоломей и принцът се мъчиха да разприказват негово благородие, ама той не им отвърна и си седеше забил нос в оназ дебела книга, отбелязваше си там нещо, мърмореше си и въртеше глава. Сетне извади от гащите си един тефтер и както си пътувахме, взе да прерисува от страницата едно такова кръгло нещо като питка. Щеше ми се да му дам една глътка от шльокавицата в манерката, ама се сетих, че гадните бибитковци ми я взеха на митницата. Докато всички бяха залисани с работата си, аз се примъкнах при Сурен, пошушнах му каквото трябва и тайничко му натиках шишенцата в пояса, а пък той рече, че резултат шъ има довечерка по същата схема. И още го попитах под сурдинка дали родата му не може да проводи малко водчица за православната ми душица? А пък Сурен, говедцето, ми отвърна, че ако ще да пукнеш, не мож’ прекара водка или цигари през митницата, щото тука не ми бил Града. Вярно, рече ми туй нящо толкоз несигурно, че чак гласецът му се разтрепери. Е, аз си я знаех тая работа, ама си мислех, че щом провождат гастарбайтери в Рая, значи и контрабандата им върви по мед и масло. Доплавахме до Районния център, а там вече чакаше резервната колесница на Гавраилчо, не оная дето е от сребро, ами с личния му кочияш, който май е от етиопците, щото е много чер проклетникът. Етиопецът свали шапка, поклони се и вика: «Гавраил ви чака, любезни господа, в архивния център, има важно съобщение за господин Калашников.» Тогаз негово благородие се ухили злобно и му рече, че той също има съобщение. Конете бяха същински вихри, стигнахме дотам завчас и на мен чак ми секна дъхът, щото дворецът беше от розов мрамор и целият украсен с крилати статуи. Беше построен като буквата П и един такъв нисичък-нисичък — сал на сто етажа. А пък при нас, в Града, даже в гетата за впиянчените клошари ги строят по петстотин етажа, щото мястото е кът. Влязохме вътре, а в този архив такваз хубост цари, че чак да си глътнеш езика и ти се ще на всяка стъпка да викаш «бип», щото друго просто не ти иде на ума. Стаите не мож’ ги преброи и всяка е натъкмена за нещо. В една се мъдрят свитъци, в коит’ съ разправя за всемирния потоп, в друга — всичките издания на Библията по света, ако щеш на сингалски, ако щеш на ескимоски език, в трета — колекция с изображенията на Гласа на Земята — и с черно лице, и с очи кат’ на някой китаец. Страхотно нещо, сал дет’ таваните на нищо не мязаха, щото горе беше намацана някаква недодялана тъпня, се едно, че я беше рисувал еврейският поданик Остап Бендер на парахода — онзи мошеник от нелегалната книжка, за който господин Калашников веднъж ми разправя, докат’ си пийвахме. Питам аз Вартоломей: к’ва е тая работа тук. А пък той ми вика: «Ами нямаме си тука Микеланджеловци, понеже всички таланти са в Ада, а пък таванът трябва да се изрисува, та се наложи да викнем един гастарбайтер — бояджия от Серпухово, и той го наплеска както може. Началството първо се цупеше, обаче те му надуха главата с новите тенденции и плюсовете на модерния сюрреализъм и то се примири.» Стигнахме до средата на залата до едно такова гиздаво стълбище с гладки перила, обвити с небесносиньо кадифе и в тоз’ момент по нея насреща ни хукна Гавраилчо с шумолящи криле. И без да рече нито дума, грабна господин Калашников под ръка, отмъкна го настрани и взе разпенено да му шушне нещо в ухото. Негово благородие сгърчи буза — май се сепна от нещо, но инак окото му не трепна. Бравос, от мойта школа е! Двамцата си шушукаха къде десет минути, а сетне помолиха всички ни да изчакаме в хола на диваните, а пък те се юрнаха през една таквази кръгла врата кат’ на кораби и след туй изчезнаха. Седят там вече цял час и не шукват — пишат ли, заседават ли, кой да ти каже. Гледам, че и народът тука взе да скучае — принцът Дмитрий извади мобифона си и си играе на рали с него, а пък Вартоломей измъкна книгата «Жития на светците» и се захвана благочестиво да чете, понеже в Рая и със свещ да дириш, пак не мож’ намери кримки, дават ги само със специално разрешение, и то, ако вътре няма насилие. Ама к’ва ще да е таз’ кримка, ако е без насилие? Ако в една кримка са откраднали кокошка на някоя бабичка, а сетне я дирят на триста страници, хич не щем и да го знаем такъв трилър. В тарапаната Сурен май отиде при арменските си авери да изпрати шишенцата и сега ще трябва да си скучая сам. Седнах на тукашната маса и си пиша дневника, ама буквите ми се размазват пред очите, направо ми иде да съ пльосна по корем и сладко да заспя.“