Раел отиде пред стъкления шкаф до стената, натисна едно бутонче отстрани и отвори вратичката му. Вътре, увит в хартия, имаше пистолет с три пълнителя. Тя свали заглушителя на оръжието, извади втория „Хеклер и Кох“ и извърши същата манипулация и с него. Зареди двата пистолета и облече шлифера със специални джобове на ръкавите близо до лакътя, в които грижливо закопча двата пистолета. Когато отиде до вратата, погледна за последен път неподвижното, покрито с одеяло тяло. Сетне порови в джоба си и захвърли небесносинята пластмасова карта.
Все още не знаеше къде отива. Но вече със сигурност знаеше какво ще направи.
Четирийсета глава
Знатната персона
неделя, 21 часа и 40 минути
Зад ъгъла, осветен от лампите с форма на кренвирши, се разнасяше нестройно, но мощно хорово пеене. Трима души седяха прегърнати на тясното цинково легло и без да обръщат внимание на обитателите на бетонния коридор, които въртяха пръсти до слепоочията си, пееха:
— А знаеш ли, Петрович, че същата тая песен я пееше прокурорът Скуратов на онзи запис, където са го заснели с две проститутки? — крещеше в ухото на възрастен мъж един човек със смачкан сив костюм, чието лице беше обрасло с гъста четина.
— Не зная! — извика в отговор възрастният мъж. — Кой пък е тоя Скуратов? Къде е Владимир Илич? Искам да го целуна тоя бащица… Дайте ми Ленин тука!
— Няма го тука твоят Ленин, деденце — кискаше се хитро третият мъж — офицер със сив мундир, чиито пагони бяха откъснати заедно с плата. — Той отдавна вече е в Града, където ще идеш и ти, хи-хи-хи! И там ще се разцелувате.
Покрай тримата мъже минаваха хиляди хора, които заемаха все нови и нови цинкови легла или бродеха безцелно някъде из огряното от ярка бяла светлина пространство. Те бяха млади и стари, пияни и трезви, обгорени, почти изгнили и съвсем свежи, с руж и пудра, идващи направо от погребалното бюро. С прекрасно ушити вечерни рокли, с индийски сарита и с африкански поли от палмови листа. Отровени, умрели от сърдечна недостатъчност, разкъсани от лъвове, размазани от стени на къщи, удавени, задушени, взривени. Вцепененият от изпития алкохол поглед на Меринов се спря на трима британски войници с димящи униформи на елитното поделение САС. Единият от тях държеше в ръце собствената си глава. А приятелите му го тупаха по рамото и се озъртаха, тъй като явно още не бяха осъзнали напълно къде всъщност се намират.
— Обстановката впечатлява, съгласен съм — кимна банкерът Баранов. — Но само в началото. За една година ми омръзна да гледам всичко това. Теб и дядото ще ви погребат скоро и ще си хвръкнете към Ада като бели лебеди. А пък аз не зная още колко време ще вися тук.
— А как се чувстват ченгетата в Ада, чувал ли си нещо за това? — попита го развълнувано Меринов.
— Не зная — надигна бутилката банкерът. — Но едва ли им е весело. За сметка на това всички говорят руски, казвам ти го със сигурност. Поне няма да имаш езикови проблеми.
— Че какъв ще е тоя Ад без руски език… — въздъхна Меринов. — И много ли е тежко там? Всъщност защо питам… И без това е ясно, че няма да е като по мед и масло.
— Много точно го каза — усмихна се щастливо Баранов. — Там, в Управлението за наказания, знаеш ли какви специалисти има? Лелееееее… Ще те пратят, да речем, в епохата на Елцин и… ще работиш за едната официална заплата, но без възможност да вземаш рушвети. Казват, че хората за една седмица полудявали.